Антъни Смит е най-последователен при определянето на нацията чрез идентичността. Според него съществуват различни видове идентичност, които преживява социалният човек, една от които е принадлежността към даден колектив. Колективната идентичност може да бъде разделена на няколко основни типа. Половата идентичност е с фундаментално значение за редица други разграничения и субординации. Други идентичности са териториалната, около която се формират различни регионални и местни общности, и социално-икономическата, която е в основата на формирането на класите. Изброените три обаче не притежават онези характеристики, които сплотяват трайно и на най-дълбоко равнище човешките общности. Половите, расовите, териториалните и социалнокласовите идентичности не могат да обединят безконфликтно вътрешните и външните подбуди на човека като обществено същество, осмислящо мястото си в околния свят; те не могат да формират силен и жизнен човешки колектив (Смит 2000: 13–15).
Източната етнографска традиция свързва в широк диахронен и синхронен план идентичността на големи социални групи с понятията „етнос“, „етническа култура“, „етничност“. Етносът се разглежда като форма на съществуване на човешкия вид Homo Sapiens и явление между био- и социосферата на Земята (Гумилёв 1990: 11–24).
Понятието „етнос“ изразява специфичния културен инвариант на общности като племе, народност и нация, и отличава едни общности от други. В търсене на обективни разграничения, като „маркери“, идентифициращи отделен етнос, са определени в специфичното им съчетание: типът физически облик, единният произход, общия ареал на обитаване, единният език, самоназванието (етнонимът). Заедно с това се изтъква и значението на самосъзнанието за собствената идентичност, което включва приемане на посочените обективни отличителни „маркери“ като субективни основания за преживяване на обща принадлежност към даден колектив (Щеглова и др. 2002: 22–24).
Културната идентичност на етноса (племе, народност и нация) се смята за различно проявена през различните исторически епохи. Племето се разглежда като етнос в условията на примитивно, все още класово неразслоено общество, в което доминират кръвнородствените връзки. Народността е видяна като ново равнище на развитие на етничността през феодалния период, с доминиране на териториално-съседски икономически отношения и извъникономическа принуда на аристокрацията над широки слоеве от населението. Нацията се смята за характерно явление при капиталистическите пазарни отношения, с наличие на силна икономическа принуда (Чебоксаров и Чебоксарова 1982: 55–65). Накратко, етносът е „племе“ в примитивните общества, „народност“ при феодализма и „нация“ при капитализма. Етносът е резултат от съчетание на обективни, с доминиращо значение, фактори: природо-географска среда и обществени отношения, и субективни, с решаващо значение, фактори, изразяващи културната му идентичност: съзнание за обективните фактори на формирането му, самоназвание и самосъзнание, обичаи и вярвания... и е основата на разграничението на едни човешки общности от други. С други думи, в основата на националната идентичност стои етно-културната, като първата е исторически детерминирана проява на втората.
От колективните идентичности, които разглежда Антъни Смит, именно етническата, както и религиозната, може да обедини и примири (като игра в смисъла на Хьойзинха 1982: 26–37) противоречивите интереси на различните териториални общности и на класите с неравностоен достъп до обществените блага, както и да преодолее други деструктивни обществени противоречия (Смит 2000: 16)...
Етническата и религиозната идентичност често влизат в конфликт една с друга, като религиозната се опитва да заличи етническите граници, но двете са тясно свързани и по правило етническите групи изповядват една и съща религия. „Една общност може да възникне на чисто религиозна основа, а по-късно да се превърне в подчертано етническа група“ (Смит 2000: 17). Авторът дава пример с друзите, отцепила се от Египет мюсюлманска секта, която включва и асимилира араби, перси и кюрди от ХІ век насетне.). До модерните времена етническата и религиозната идентичност почти съвпадат (Смит 2000: 18).
„И двете (етническата и религиозната идентичност) водят началото си от сходни културни класификационни критерии. Често те се застъпват и взаимно се подсилват. Заедно или поотделно те могат да мобилизират и поддържат силни общности“ (Смит 2000: 15–19).
Представата на Антъни Смит за общностите,
сплотени на основата на етническа идентичност се припокрива с разбирането за
етноса в източната етнографска традиция. Елементите на националната идентичност,
характерни според него и за източния, и за западния модел на формиране на
нацията, са еднозначно етнически определени. Затова и етническата, и
националната идентичност съдържа: обща историческа и географска населявана
територия или отечество; общи митове и исторически спомени; обща масова
публична култура; общи юридически права и задължения на всички членове; обща
икономика и вътрешнотериториална мобилност (Смит 2000: 26 и сл.).
В стремеж да открои спецификата на нацията вместо национална идентичност Ото Бауер използва понятието национален характер, който се формира в хода на общата историческа съдба на дадена група хора (Андерсон и др. 2002: 53–56). Чертите на националния характер включват: физико-антропологическите особености на дадената общност от хора; специфични представи за света и скали за оценка в дихотомиите добро-зло, красиво-грозно, спаведливо-несправедливо, морално-неморално и пр.; специфична волева нагласа при вземане на решения въз основа на особено възприемане на света (Андерсон и др. 2002: 74–76). По същество чертите на националния характер, изброени от Ото Бауер, също са етнически, тъй като могат да бъдат отнесени и към донационалните общности. Единствената разлика между „етничността“ и „националността“ на човешките общности, установена от него, остава капитализмът, който развива до такава степен материалната култура, че това неминуемо се отразява и върху развитието на духовната (Андерсон и др. 2002: 64–66).
И както при етническата идентичност, в която съществена роля играе езикът Ото Бауер подчертава неговото изключително значение за разбирането на нацията. За него националният характер е резултат от историческия процес на общуване на един и същи език, разбиран не само филологически, но и като осмисляне на света (Андерсон и др. 2002: 77–79):
„В това се отразява значението на езика за нацията. Аз създавам за себе си общ език с тези хора, с които се намирам в тесни взаимоотношения, и обратно, с тези хора, с които се намирам в тесни взаимоотношения, аз имам общ език“ (Андерсон и др. 2002: 77).
„Каквото са очите за влюбения – точно тези обикновени очи, с които се е родил, това е езикът за патриота – независимо кой език историята е направила негов майчин език. На този език, с който човек се среща в майчиния скут и с който се разделя само в гроба, се реконструира миналото, въобразяват се приятелствата и се мечтае бъдещето“ (Андерсън 1998: 163).
Пример за ролята на езика от време преди въобще да става дума за нация е Кирило-Методиевото дело.
Светите братя, Равноапостолите Кирил и Методий се възправят срещу догмата на
триезичието. Техните ученици – Светите Горазд, Сава, Климент, Наум и Ангеларий,
са посрещнати от Свети Княз Борис І Покръстител, който въздига налагането на
единен народностен език в ранг на държавна политика. Благодарение на
Кирило-Методиевото езиково дело българската народност се запазва в условията на
около 650 години чуждо владичество, за да се превърне в средата на ХІХ век в
нация. Изводът е ясен: езикът има изключително важна етническа роля и не е „собственост“ само
на нацията.
С други думи, акцентът на националната спецификата отново се премества към „културния импулс“.
Културният импулс, снет в разгледаните концепции за нацията, е отразен в очертаните от отделните автори промени в духовната култура, станали факт вследствие на силното развитие на материалните възможности на човешкото общество. Задачата не е да бъдат повторени техните блестящи интелектуални постижения – задачата е да бъде извлечен техният смисъл.
Културният импулс трябва да бъде потърсен в
сферата на духа. Предвид разработеното тук виждане за културата, във всички
случаи културният импулс е свързан с разширяване на кръгозора спрямо
обкръжаващия свят (с просвета) и с развиване на съзнание за собствената
уникалност (със самопознание). Всички цитирани автори обръщат внимание на
масовото образование и интензивната комуникация между членовете на националната
общност. И във всички случаи този импулс се развива в етнически добре очертана
среда и е свързан с езика, използван в тази среда.
Изненадващо добър отговор дава Питър Дракър, чийто интерес е далеч от търсенията на антропологията и за когото нацията не представлява антропологически обект на изследване. Авторът различава в световната история четири културни импулса, за които той употребява понятието „информационни революции”:
- Първата информационна революция се извършва в древна Месопотамия, преди 5000 – 6000 г. пр. Р. Хр., с изобретяването на писмеността (т. нар. клинопис). Няколко хиляди години по-късно се разпространява в Китай, още 1500 години след това такава революция се извършва в Мезоамерика. Последиците за различните цивилизации (култури, етнически общности) са сходни.
- Втората се извършва в древен Китай, около 1300 г. пр. Р. Хр., с изобретяването на книгата, по-точно хартията. Осемстотин години по-късно по заповед на атинският тиранин Пизистрат Омировите поеми са записани в книга, по-точно папирусни свитъци, аналог на книгата.
- Третата се извършва в Западна
Европа, между 1450-та и 1455-та година, с изобретяването на печатното слово (печатарската преса и
гравирането) от Гутенберг, на чието име е наречена епохата след това.
- Четвъртата информационна революция е настоящата, от втората половина на ХХ век, свързана с изобретяването на компютъра, предизвикал бурно развитие на информационните и комуникационните технологии, особено след 1990-те (Дракър 2005: 98–112).
Питър Дракър показва, че Ерата на Гутенберг не само предшества, но
е и истинската причина за възникване и налагане на капитализма като
обществено-икономическа система. Печатното слово според него води до няколко
съществени последици:
- Преписващите ръкописи монаси
остават без работа. Един монах за година може да произведе до 1200 – 1300
ръкописни страници. Един печатар за същото време произвежда 250 000 печатни
страници. Цената на книгите пада пропорционално на нарастването на техния брой.
Книгата престава да бъде скъпоструващ лукс, достъпен само за богатите
аристократи. Знанието става общодостъпно.
- Бумът в книгопечатането променя
съдържанието на писменото слово и дава тласък на
новите технологии. Започва масово печатане на
книги, свързани с конкретни отрасли в материалното производство, наблюдава се ръст
на: производството на вълна, обработката на памук, металургията, военната
промишленост... и пр. Предизвиканото развитие на технологиите променя
икономическите отношения и ражда Индустриалната революция на капитализма.
- Настъпват коренни промени в институциите. Науката
се отделя от манастирите и метафизиката. Писаната църковна проповед започва да
изоставя езотеричния латински и използва разбираем народен език. Религията,
респ. религиозната идентификация, престава да диктува човешкото светоусещане.
Ерата на Гутенберг ражда първите университети и Реформацията: религията отстъпва пред науката.
- Появява се вълна от открития, които променят представата за света. Печатните карти се разпространяват из цяла Западна Европа и знанието, което носят, среща нарасналите материални възможности на европейските държави; стават факт скъпоструващи експедиции, довели до Великите географски открития. Знанието произвежда ново знание (Дракър 2005: 98–112).
С други думи, културата, родена в
Гутенберговата ера, се опира върху рационалното знание, оттам идва
секуларизирането на идентичността, макар че религиозната идентичност не
изчезва; религията се разделя с централната си роля в живота на човека и
етническата идентичност заема мястото й. Онова, което предизвика „централната
светогледна промяна” от религия към ярко изразена рационалност, превръща самия
етнос в нация.
В основополагащия си труд „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ Самюъл Хънтингтън (1996) констатира, че модернизацията, която причинява „смъртта на религията“, е в основата на промяната на етно-културната идентичност (Хънтингтън 2009: 135). В светлината на концепцията на Питър Дракър причината стои още по-дълбоко – модернизацията е резултат от революцията на знанието, следователно причина за промяната в етно-културната идентичност е същата тази революция, донесла просвещение и възраждане на смятани за вече изчезнали народи.
Накратко, културният импулс е господстващата в културното осмисляне рационалност. Следователно, националната идентичност е рационално изградена и възпроизвеждана етно-културна идентичност, благодарение на която националната държава придобива Вестфалски очертания.
Доколкото задачата е да бъде изпълнено със съдържание понятието национална сигурност, не може да бъде избегнато формулирането на работно определение за включеното в него понятие нация. Историческата проекция на етноса определя племето като общност, преживяваща и осмисляща собствения си опит в примитивно общество с анимистичен или политеистичен светоглед (първобитнообщинен и военнодемократичен строй), народността осмисля своя опит в аграрно общество с централизиран политеистичен или монотеистичен светоглед (робовладелство и феодализъм), а нацията е резултат от рационален културен импулс, възможен единствено и произведен в индустриално общество (капитализъм).
Нацията е етническа общност (x), основана върху материалните възможности на капитализма (U), развивани автономно в собствена държавност (Δ), сплотена от рационално възпроизвеждана културна идентичност (P).
Накратко, нацията
е етническа общност, сплотена от рационално възпроизвеждана културна
идентичност.
По подразбиране от казаното дотук етничността е резултат от общия произход, език, опит и култура, а културната идентичност на нацията е обективен резултат от капиталистически отношения и е субективно реализирана в собствена държавност (автономия, държава). Общият произход и език предполагат исторически и географски определени собствена територия и отечество, както и кръвно родство.
Рационално изградената и възпроизвеждана културна идентичност пренася произхода, езика и опита на етноса в капиталистическите условия, чийто резултат е. Рационално изградената културна идентичност излъчва културен импулс, който обикновено води до създаване на националната държава. Там, където тя липсва, другоетнична доминираща държава не позволява нацията да се прояви, но културният импулс остава. В тези случаи силата на културния импулс води до създаване на автономна национална общност, която се проявява: като държавност – автономна област, автономна провинция, автономна република, или като културна автономия или просто обособеност, непрекъснато разграничаваща се от културната среда, в която се проявява.
В изследването на нацията може да бъде тествана изработената аналитико-синтетична матрица, преследвайки едновременно поне две цели: проверка на евристичната стойност на тази матрица и обогатяване на представата за нацията. И така, разгърната за улеснение линейно, аналитико-синтетичната матрица (АСМ) очертава познавателния образ на нацията (Н) по следния начин:
Аналитико-синтетична
матрица на нацията (АСМ-Н)
според:
|
отделните параметри
|
условията:
|
мястото/средата
Пространственото описание на нацията е ясно различим параметър, в
чието съдържание се включва контролираната територия с нейните
физико-географски и екологически характеристики.
Времевото описание на нацията е описание на историческата
епоха, вписана имплицитно в по-широкия контекст на геологическия (климатичен)
период, на нейното съществуване или онази част от нея, която представлява
аналитичен (изследователски) интерес.
Контактната среда на нацията е непосредственото й обкръжение и
досег с други нации и респ. контролирани територии.
Неконтактната среда на нацията е обкръжението от онези нации, респ. контролирани
територии, с които нацията не е в контакт (в глобалния свят неконтактната
среда е сведена до минимални мащаби)
|
предмета:
|
формата
Определеността или/и неопределеността, статичността или/и динамичността на формата на нацията е
определеност или/и неопределеност, статичност или/и динамика на нейната
проява като нация по време, място, контакти, взаимодействие и израз на
нейното съдържание (структура, функциониране, ресурс и вътрешни съотношения),
респ. като автономно явление, като държавност или просто като национално
политическо действие за реализиране на конкретни интереси, цели, стратегия,
идеал във вътрешен и външен аспект.
|
формирането:
|
съдържанието
Структурата на нацията по определение може да бъде видяна не
само и не толкова в нейната етническа специфика (наличие на различни
етнически и ентографски групи), но преди всичко в онази специфика, която я
определя по същество като пълноценен човешки колектив. С други думи – в
спецификата на националното стопанство (на основата на капиталистически
пазарни отношения), светоглед (изграден на рационална основа), социализация
(интегрираща нейните членове, имплицитно притежаващи освен всичко друго и
конкретни демографски характеристики, и възпроизвеждаща общността чрез
интензивна масова комуникация) и управление (суверенна власт), т. е. в
спецификата на националната икономика; обществена идеология – доминираща
система от обществено-политически, философски, религиозни, научни и
художествено-естетически възгледи; собствена система на обществена
комуникация, осигуряваща приемственост и непрекъснатост на всекидневния живот
на националната общност в диахронен и синхронен аспект – светска
образователна система и масмедии, ползващи единен официален книжовен език;
самостоятелна политическа система.
Ресурсът на нацията е
нейната културна идентичност, доколкото последната се запазва неизменна в
живота на общността и доколкото снема в себе си (осмисля и оценностява)
всички компоненти, откроени по отношение на нацията в аналитико-синтетичен
аспект.
Съотношенията между отделните
компоненти на националната цялост (пропорциите в местоположението,
структурата, функционирането и ресурса на нацията) разкриват националната
специфика и преполагат по-нататъшната конкретизация на изследователския
придмет „нация“.
|
резултата:
|
взаимодействието
Равновесието или/и неравновесието в отношенията между
нацията и средата, както и възпроизводимостта или/и невъзпроизводимостта на тези отношения са пряко
свързани с функционирането (съществуването) на нацията като вътрешно
консолидиран организъм и като част от системата от междунационални отношения.
Спецификата на взаимодействието на нацията със средата включва съдържанието
на понятията за „национална сигурност“ и „среда за сигурност“.
|
Прилагането на аналитико-синтетичната матрица
показва силна евристичност по отношение на нацията и способства за изграждане
на богата представа за националната общност. При разглеждане на конкретна нация
(например, при разглеждане на българската нация, а не на абстрактното разбиране
за нация) матрицата показва възможности да разгърне още повече своята
познавателна сила.
Източници
Андерсон и др. 2002: Андерсон, Бенедикт, и др. Нации и национализм. Москва,
2002, 416 с.
Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления
върху произхода и разпространението на национализма. София, 1998, 198 с.
Гумилёв 1990: Гумилёв, Лев. Этногенез и босфера земли. Ленинград, 1990,
224 с.
Дракър 2005: Дракър, Питър. Мениджмънт предизвикателствата на ХХІ век.
София, 2005, 208 с.
Смит 2000: Смит, Антъни. Национална идентичност. София, 2000, 296 с.
Хънтингтън 2009: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и
преобразуването на световния ред. София, 2009, 528 с.
Хьойзинха 1982: Хьойзинха, Йохан. Homo ludens. София, 1982, 233 с.
Чебоксаров и Чебоксарова 1982: Чебоксаров, Николай, и Ирина Чебоксарова.
Народи, раси, култури. София, 1982, ... с.
Щеглова и др. 2002: Щеглова, Людмила, и др. Культура и этнос. Учебное
пособие для самостоятельной работы студентов. Волгоград, 2002, 160 с.
Поредица
София, 2011
Публикации
