Размисли за самоопределението

Румен Гюров

(изтегляне)

Максимално просто,
но не по-просто!
– крилата мисъл, приписвана на
Алберт Айнщайн

Свободата на пеперудата

В „Свободата на пеперудата“ (Studia Analytica, 01.01.2016) споделих представата си за знанието така, както съм го видял: картина, в която фон са условията, очертания – обектите, играта на цветове и светлосенки – преобразуванията в съществуващото, а резултати – отраженията в света около нас, поднесени с букет впечатления от тяхната красота. За мен източникът на този проблясък в разбирането за знанието беше и си остава Михаил Розов с неговите „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (вж. Розов 1977: 91, 126-133, 143 и сл.).

В рационалния си научен вид тази представа изглежда така: знанието е отражение на определени условия, обектите в тези условия, преобразуванията на тези обекти и резултатите от тези преобразувания в неразривното им единство... на условия, обекти, преобразувания и резултати (малко дълго, но именно затова точно твърдение). Накратко казано, знанието показва света такъв, какъвто е в съчетание от взаимовръзки.

Изразена по този начин, концепцията дава отговор на въпроса „Какво отразява знанието?“ Очевидният отговор е: „Света!“ Някои биха отговорили: „действителността“, „реалността“, „заобикалящата среда“, „обстоятелствата“... Наистина, такъв ли е светът? Преплетени едно в друго условия, обекти, преобразувания и резултати? Светът изглежда такъв, усещаме го такъв, чувстваме го такъв, представяме си го такъв... Можем да приемем, но и да не приемем този отговор!

По-важното е, че зададеният въпрос и неговият отговор помагат да преминем към следващ въпрос и отговор: „Какво е съдържанието на знанието? Отражение на света.“ Тогава виждаме, че отразена, структурата на света предопределя структурата на знанието като единен образ на различими поотделно „по-малки съставляващи“ отражения на условията, на обектите, на преобразуванията и на резултатите (U, x, Δ, P).

Ето как използваме предлагания в „Свободата на пеперудата“ подход и конструираме нашето осмисляне за самото знание съобразно собствената му структура, превръщайки я във формула на нашите разсъждения.

Всъщност, и светът, и знанието биха могли да бъдат и са много повече от отговорите, съдържащи условия, обекти, преобразувания, резултати и техните отражения... Няма пречки пред безкрая. „Но какво повече?“ – би прозвучал реторично контравъпрос. Все пак безкрайното „много повече“ винаги е сводимо до крайно съчетание на конкретни „условия, обекти, преобразувания, резултати“ и техните отражения. Ако не приемем тази сводимост, остават въпросите „Какъв е светът, ако не е (сводим до) това съчетание?“ и „Какво е знанието, ако не е (сводимо до) отражението на това съчетание?“ И ако нямаме по-добри отговори, нека пристъпим по-нататък!


Математика на въображението

А сега накъде? Отново към знанието.

„Наблюдаваната система трябва да бъде изолирана, за да бъде дефинирана, и все пак взаимодействаща, за да бъде наблюдавана.“ (Хенри Стап, по Капра 1997: 136).

Обособяваме знанието като система от отражения, с която сме свързани. Приемаме, че тази система от отражения също е част (обект) от света. Отъждествяваме я с компонента х от вече възприетата рационална формула. Посочваме отчетливо „света на знанието“, с ясни координати къде и как знанието „се случва“ и по такъв начин:

„За да опишем това, което се случва, трябва да задраскаме старата дума „наблюдател“ и на нейно място да сложим новата дума „съучастник“. [Тъй като:] В някакъв странен смисъл Вселената е Вселена на съучастници.“ (Джон Уилър, по Капра 1997: 141).

Превръщаме се в относително безпристрастен наблюдател, който съзнателно и непрекъснато отстранява своя субективизъм, но заедно с това разбира, че му е невъзможно да бъде обективен докрай. Ставаме „съучастници“ в изследването на знанието, защото сме в постоянно съприкосновение с него. Използваме неговата формула, за да „изчислим“ пътя за неговото осмисляне като координата х в съотношение с координатите U, Δ и P.

Как изразяваме координатите U, Δ и P? Координатата х вече е изразена с въпроса „Какво е съдържанието на знанието?“ Кои са въпросите, изразяващи условията (U), преобразуванията (Δ) и резултатите (P) на знанието?

Въпросът за условията може да има следната формулировка: „При какви условия се появява, по какви причини съществува знанието?“. Накратко (U): „Защо е необходимо е знанието?“


Славата на древността

Не търси следи от стъпките на древните,
търси онова, което са търсили те!
– Башо

С порива си да завладее света Александър Велики (356–323 г. пр.н.е.) искал да засенчи подвизите на древните, но... оказва се, само вървял по техните стъпки. Летописците са запазили както спомена за македонския завоевател и неговата ревност към постиженията на предците, така и стародавно предание за поход на тракийския бог Дионис в Индия, чийто пример следвал Александър Велики (вж. Аполодор: 3:5:1-2; Страбон: 3:5:5, 11:5:5; Diodorus: 4.3.1; Philostratus: 33; Atsma, ed., 2000–2011: Pliny the Elder, Natural History, 4.39, trans. Rackham).

Павзаний (110–180 г. сл.н.е.) е категоричен, че „Дионис [...] първи е повел военна експедиция срещу индите [...]“ (Павзаний: 10:29:4).

В масовата култура Дионис е известен преди всичко с това, че изнамира отглеждането на лозата и производството на вино. Оказва се, че е изобретил и получаването на алкохолна напитка от ечемик, наречена sythos („зютос“ – Diodorus: 4:2:5). Написаното от поредица антични автори като Еврипид, Псевдо-Аполодор и Павзаний, обаче, не оставя съмнение, че освен в гуляите и мистериите, тракийският бог няма съперник и в завоеванията. Покорява почти целия известен в древността свят – Северна Африка (Египет и Либия), Индия, голяма част от Азия (древните Скития, Фригия, Анатолия, Сирия, Финикия, Арабия, Персия и Бактрия) – вж. Atsma, ed., 2000–2011: Euripides, Bacchae, 14 ff, trans. Buckley; Pseudo-Apollodorus, Bibliotheca, 2.29, trans. Aldrich; Pausanias, Description of Greece, 7.2.7, trans. Jones).

Ето какъв спомен за бога от Древна Тракия са запазили самите индийци според Диодор Сицилийски (1-ви век пр.н.е.) и неговата „Историческа библиотека“:

„Най-просветените сред индите разказват мит, който може би е добре бъде представен накратко. Та ето какво казват те за най-ранните времена, когато обитателите на тяхната земя все още живеели в разпръснати племенни села, Дионис дошъл при тях от запад със забележителна войска и прекосил цяла Индия, докато не останал нито един забележителен град, който да му се противопостави. А когато настъпила изтощителна жега и войниците на Дионис били сполетени от чума, техният водач, който бил известен с мъдростта си, извел войската от равнините по хълмовете, където веел хладен бриз и водите на ручеите течели чисти от множество извори, войската се избавила от болестта. [...]

Заедно със себе си той [Дионис] донесъл умението за съхраняване на плодове и споделил това знание с индите, разкрил пред тях виното и всички други неща, полезни за живота. Нещо повече, той станал основател на забележителни градове, като обединявал селата в подходящо разположените места, казал им да почитат божественото и въвел закони и съдилища, та, накратко, откакто въвел много добри постижения, бил смятан за бог и приемал почести като безсмъртен. [...] И след като управлявал цяла Индия 52 години, починал в старост. Неговите синове, които наследили властта, продължили да управляват успешно поколения по-късно [...]“ (Diodorus: 2:38).

Със сигурност мнозина са изненадани, че богът на виното е описван като историческа личност, като един от най-великите цивилизатори в древния свят – факт, упорито скриван от невежество, от собственото ни чувство за малоценност или от пренебрежението на чужденци към културата, създала образа на Дионис (В буквален превод името означава „Божич“ или „Син Божи“. Смисълът се покрива с представите на древните, че всеки владетел е пратеник, довереник, помазаник, представител на Бога на земята).

Устойчивостта на Дионисиевата традиция е учудваща (не само с предпочитанията към виното и алкохолните напитки... ☺). След този първи Дионис се появяват и други митологични персонажи (манипулативно измислени или действителни е без значение, но... забележете!) със същото име и в същата културна среда – тракийската, чието ядро се намира в Тракия и Анатолия (дн. Балкански полуостров и Близък изток) – вж. Diodorus: 3:62 etc.). Излиза, че благодарение на Дионис влиянието на тракийския етнос, най-многобройния след индийския според „бащата на историята“ Херодот („История“: 5:3), се простира из цяла Източна Европа, Централна Евразия, Анатолия и Северна Африка.

Онова, което Дионис разпространява в древността, е преди всичко знанието: за обработката на земята и съхраняването на реколтата, за строежа на градовете, за организирането на обществения живот, за военното дело, за духовното търсене... Но освен това, именно знанието е направило от него всепризнат водач, почитан управник, непобедим предводител и божествен духовен наставник. Достоверно или не, преданието, завещано от Древността, показва, че именно благодарение на знанието Дионисиевата култура е овладяла както със силата и на меча, така и със силата на духа многобройно население, заемащо обширните територии на Източна Европа, Анатолия (дн. Анадол) и Централна Евразия, между Дунав и Ганг.

И какво от това?

Поуката от тази история е, че знанието е необходимо за усвояване и разширяване на нашия свят: за нашето приспособяване към него и за промяната му в съответствие с нашите потребности (обективна необходимост и нейното отражение, които логично можем да отнесем към компонента „свят“ (U) във формулата на знанието). Нашата поука е в удивително съзвучие с думи, изказани по друг начин, като философското осмисляне на рационалността на науката, която е рационална именно защото борави със знанието и неговото постоянно „произвеждане“:

„[...] рационалността на науката е форма, ред в жизнения свят и организация на научното изследване, която цели описване и обяснение за оцеляването, ориентацията и експанзията на човека, а не [толкова] за достигането до Обективния Световен Ред.“ (Герджиков 1995: 16).

Динамика на съвременността

Нищо ново под слънцето...
− Еклесиаст (1:9)

И какво от това?

Освен че помага на човека и човешкото общество да усвояват света, едновременно с това, заедно с това и с оглед на това, знанието им помага да очертаят и осмислят своето място в многообразието от условия. Как става това? В смисъла, проектиран от формулата на знанието, въпросът „Как става това?“ обединява поне още три по-конкретни въпроса:

х. „Как чрез знанието човешката общност намира своето място в света?“;

Δ. „Какво прави човешката общност по пътя на своето осъзнаване?“;

Р. „Какъв е крайният резултат от осъзнаването и обособяването на дадена човешка общност?“

В края на 19-и век грамотните хора в 300-милионна Индия съставляват 6% от населението ѝ (има-няма 18 млн. души). От тях близо 500 хиляди получават модерно за времето си светско образование и работят за британското колониално управление: в търговските и банковите кантори, местните градски управи, училищата, колежите, като медицински работници, адвокати, съдебни служители и пр. Цветът на индийската интелигенция е съсредоточен в три основни града – Калкута, Бомбай (дн. Мумбай) и Мадрас. Едни от най-изтъкнатите нейни имена са тези на основоположниците на индийското национално движение – Рамохан Рай (1774–1833), Дайянанда Сарасвати (1824–1883), Рамакришна Парамахамса (1836–1886), Свами Вивекананда (1863–1902) и мн.др. По тяхна инициатива и с тяхно участие се появяват различни просветителски организации: „Брахмо самадж“ (Общество на Брахман), „Веда самадж“ (Ведическо общество), „Ария самадж“ (Общество ариите или Общество на просветените) и под. Оценката на историците е единодушна: зараждането на индийското национално самосъзнание започва именно с религиозната реформа, осъществявана от тях (Юрлов, Юрлова 2010: 16-19).

Сред индийските религиозни реформатори, Свами Вивекананда е смятан за един от най-известните и най-влиятелните в световен мащаб (Юрлов, Юрлова 2010: 20 и сл., 567 и сл.). Според него всяка цивилизация има своя „душа“ и ако тази цивилизация изгуби „душата“ си, то цивилизацията загива (по Куценков 1983: 168).

„Свързан здраво с миналото и горд със славата на Индия, Вивекананда все пак подхождаше по-съвременно към жизнените проблеми и бе своего рода връзка между миналото и настоящето на Индия“ (Неру 1983: 468. Промяната в шрифта е моя.).

На Вивекананада приписват новото осмисляне на т.нар. „Даридра нараяна“ – основен ведически принцип, според който служенето на бедните е служба на Бога. Даридра нараяна обаче става популярен не толкова чрез Свами Вивекананда, колкото благодарение на друг велик индиец – Мохандас Карамчанд Ганди, известен повече като Махатма Ганди (вж. Daridra Narayana – Wikipedia, en. 20.02.2016; срв. Banhatti 1995: 212, и Bharathi 1991: 133).

Идеите на „Брахмо самадж“ и Свами Вивекананда оказват силно влияние върху Махатма Ганди (1869–1948). На 24-годишна възраст той прочита „Раджа йога“ на Свами Вивекананда (Gandhi 1927: 317). По-късно Ганди споделя в своята автобиография:

„Запознал се достатъчно с „Брахмо самадж“, беше невъзможно да бъда удовлетворен, без да видя Свами Вивекананда. И така с голямо въодушевление отидох в Белур Мат [училището и мисията на Рамакришна Парамахамса в Ховрах, Калкута], повечето, ако не и през целия път пеша. [...] Бях разочарован да разбера, че Свами е в своя дом в Калкута, болен, и не може да се среща с никого“ (Gandhi 1927: 286).

Махатма Ганди е дълбоко и неразривно свързан с индийските традиции и религия и това личи много ясно от собствените му думи:

„Индуизмът, мисля си, изцяло удовлетворява моята душа, изпълва цялото ми същество и аз намирам утеха в „Бхагават гита“ и Упанишадите [...] трябва да призная,... че когато ме обземат съмнения, когато ме връхлетят разочарования и когато не виждам нито лъч светлина на хоризонта, аз се обръщам към „Бхагават гита“ и откривам стих, който да ме утеши; и моментално се усмихвам дори сред всепоглъщащо нещастие. Животът ми е пълен с трагедии и ако те не са оставили видимо и незаличимо отражение върху мен, то това дължа на учението на „Бхагават гита.“ (Махатма Ганди, по: Prabhu, Rao 1966: 101).

„Веданта учи, че светът е майя [илюзия, заблуда, магия, суета]. Дори това обяснение насочва към несъвършенството на човека. Затова аз казвам, че няма да тревожа ума си с него. Дори ако ми бъде позволено да надникна в най-съкровените кътчета на Божия дом, аз не съм длъжен да го правя. Защото няма да знам какво да правя там. Достатъчно за нашето духовно израстване е да знаем, че Бог винаги е с онзи, който върши добро.“ (Махатма Ганди, по: Prabhu, Rao 1966: 82).

Махатма Ганди е един от най-забележителните политици на 20-и век: активист за човешки права в Южна Африка и Индия, водач на Индийския национален конгрес и основоположник на политическата идеология на ненасилието (Barnabas, Clifford 2012: 133-135; вж. и Юрлов, Юрлова 2010: 89-91; Mahatma Gandhi, Gandhism – Wikipedia, en. 05.03.2016).

„По своята същност Ганди беше човек на религията, индус до глъбините на душата си, но неговата религиозна концепция нямаше нищо общо с догмата, обичая или ритуала. Основата на тази концепция бе твърдата му вяра в моралния закон, който той нарича закон на правдата и любовта. Правда и ненасилие за него е едно и също или две различни страни на едно и също понятие [...]“ (Неру 1983: 506-507).

„Няма по-велик княз на мира и апостол на ненасилието от Махатма Ганди, Бащата на нацията [...]“ – заявява Джавахарлал Неру, водач на Индийското движение за независимост и министър-председател на Индия от официалното обявяване на независимостта ѝ през 1947-ма до 1964 година (Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; вж. и Maale 2015).

Самият Ганди определя Неру за свой приемник (Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; Jawaharlal Nehru – Geni.com 2016) – нещо, което е показателно за приемствеността в индийската национална традиция: от преоткриването на древното индийско културно-историческо наследство през зараждането на националното политическо движение до утвърждаването на суверенна Индия.

И какво от това? Защо е необходима тази разходка от далечното минало до почти непосредственото настояще в географски далечно (за мнозина) пространство? Какво показва или доказва тази разходка? Къде ни отведе последователността от размишления, споделени от пишещия с четящия тези редове?

Първо. Краткият исторически преглед на появата на съвременна Индия (от края на 19-и век насетне) показва (и доказва, тъй като това не е единичен пример), че всяко Възраждане черпи вдъхновение от миналото. Иначе не би било „Възраждане“, т.е. съживяване. Съживените, дълго пренебрегвани, но преосмислени традиции са здравата основа, която позволява изграждането на модерно общество, неговото самоопределяне като самостойно и самоуправляващо се, неподвластно на никоя наложена отвън зависимост. Жизнени сили за своята непрекъснато преосмисляна обнова обществото черпи от знанието, което е едновременно знание за постиженията и провалите в миналото и знание за изискванията и предизвикателствата на съвремието. Затова двигателят на обществения напредък се оказва просветата (компонентът на преобразуванията Δ във формулата на знанието).

Второ. Знанието и просветата са могъщи оръжия, с които едно общество може да „отвоюва“ своето място в света, независимо от влиянията на средата, в която се намира. Колкото и могъщи да са тези влияния. А че това е така... – имаме поразителния български възрожденски пример!

Българската историческа памет, макар и със значителни прекъсвания, се запазва дори в трудните години на петвековното чуждо владичество. От онези времена са останали т.нар. „Безименна българска летопис“ (XV в.), „Рилска повест“ (1479) от Владислав Граматик, „Летописен разказ за помюсюлманчването на Чепино“ от поп Методий Драгинов (XVII в.), „Летописен разказ“ от поп Петър от с. Мирково (ХVII в.), „История на София и България“ (XVII в.) от Петър Богдан Бакшев...

Възраждането започва с избуяване на интереса към славното българско минало. Появяват се, макар някои от тях неиздадени, „История на българите“ от Франц-Ксавер Иван де Пеячевич (1707 – 1781), „Стематография“ (1741) от Христофор Жефарович, „Архив в три части на преславната провинция България“ (1761) от Блазиус Клайнер, „Летопис и родословие“ (1680 – 1855) от поп Йовчо Попниколов от Трявна и др. С особено влияние се ползват „История вкратце за българския народ словенски“ (1792) от йеромонах Спиридон Габровски и наситената с полемика „История славянобългарска“ на Св. Паисий Хилендарски (1762).

Тези живи въгленчета на историческия спомен са запазени в просветните огнища на българските манастири и тяхното разгаряне е заслуга на най-изтъкнатите представители на българското католическо и православно духовенство. Впоследствие те се разгарят в истинска културна революция, с борбата за самостоятелна църква, с разгръщането на мрежа от светски училища и читалища, с национално-освободителното движение из цялото българско землище (вж. по-подробно: Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1988; Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. Пловдив, 1985, и др.).

Съпоставката на „индийския пример“ с „българския случай“ очертава най-съществената закономерност в самоопределянето на един народ (голям или малък, далечен или близък – без значение). Тази закономерност намира израз в следната последователност: възходящо развитие на материалните възможности, обособяване на собствен стопански и интелектуален елит, духовно пробуждане на основата на наследена от предците вяра, критично преосмисляне на историческата традиция, ясно изразена идея за необходимостта от политическа свобода. След появата си, политическата идея за независимост доминира в пробуждането на даден народ. В този смисъл е и блестящото наблюдение на Тончо Жечев за Българското Възраждане:

„Цялото рененсансово движение на българите в началната си фаза, разкрепостяването на личността от нейните средновековни обвързаности става в борба за извоюването на самостоятелна българска църква! [...] Това, което в този момент обединява толкова различни дейци като Иларион Макариополски, Драган Цанков, д-р Стамболски, Христо и Никола Тъпчилещови, Стоян Чомаков, Александър Екзарх, Тодор Бурмов, Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Тодор Икономов, Георги Раковски и др., е пълната и абсолютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни и религиозни задръжки“ (Жечев 1985: 13-14).

С други думи, знанието е в основата на самоопределението на един народ (компонента на обособения обект х във формулата на знанието). И в този възторжен контекст българската поговорка „Прост народ – слаба държава“ придобива своя истински, по-дълбок, но и печален смисъл.

Трето. Овладяването на света (чрез знанието, вж. примера с Дионис, U), осъзнаването на своето място в света (чрез знанието, вж. примера с Пробуждането на Индия, х) и самоопределянето като част от света (чрез знанието, вж. примера с просветата през Българското Възраждане, Δ) се случват в историята на всеки народ в естествено и неделимо единство (основано на знанието: UхΔ). В исторически план това се усеща като общо и неделимо преживяване на дадена човешка общност, като преживяване на откритото ново знание за света (U), за себе си като част от света (х) и за своето отношение към света (Δ). За човешката общност това означава едновременно разширяване на нейното географско пространство и нейния демографски потенциал. Народ, който изпитва такъв подем, не се затваря в себе си – той се отваря към света (U), но и държи на своето (х), разширява кръгозора си (чрез просвета Δ), но и не изпуска от фокуса на своето внимание собствените си интереси и може да взема независими решения за съдбата си (Р)...

За да постигне всичко това, му е необходим един, вероятно най-съществен компонент в неговата нагласа – чувството на взаимно доверие и подкрепа от всеки член на народната общност в усилията за постигане на общи цели; необходимо е онова, което се нарича „сплотеност“ (единството на UхΔР). А сплотеността може да бъде само съзнателна, т.е. подплатена със знание. Така, знанието сплотява човешката общност и я превръща в сила, която може самостоятелно да гради своето бъдеще (Р).

Накратко: сплотеността е неразделна част от самоопределението на човешката общност.



Оригинални цитати

“Having seen enough of the Brahmo Samaj, it was impossible to be satisfied without seeing Swami Vivekanand. So with great enthusiasm I went to Belur Math, mostly, or maybe all the way, on foot. I loved the sequestered site of the Math. I was disappointed and sorry to be told that the Swami was at his Calcutta house, lying ill, and could not be seen.” (Gandhi 1927: 286).

“The Vedanta says the world is maya. Even that explanation is a babbling of imperfect humanity. I, therefore, say that I am not going to bother my head about it. Even if I was allowed to peep into the innermost recesses of God’s chamber I should not care to do it. For I should not know what to do there. It is enough for our spiritual growth to know that God is always with the doer of good. That again is a villager’s explanation.” (Mahatma Gandhi, in: Prabhu, Rao 1966: 82)

“Hinduism as I know it entirely satisfies my soul, fills my whole being, and I find a solace in the Bhagavad Gita and Upanishads […] I must confess.... that, when doubt haunts me, when disappointments stare me in the face, and when I see not one ray of light on the horizon, I turn to the Bhagavad Gita, and find a verse to comfort me; and I immediately begin to smile in the midst of overwhelming sorrow. My life has been full of external tragedies, and if they have not left any visible and indelible effect on me, I owe it to the teachings of the Bhagavad Gita.” (Mahatma Gandhi, in: Prabhu, Rao 1966: 101).

“There was no greater prince of peace and apostle of non-violence than Mahatma Gandhi, the Father of the Nation, whom we have lost, but yet, he said it was better to take the sword than to surrender, fail or run away. We cannot live carefree assuming that we are safe. Human nature is such. We cannot take the risks and risk our hard-won freedom. We have to be prepared with all modern defence methods and a well-equipped army, navy and air force.” (Jawaharlal Nehru, in: Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; вж. и Maale 2015).

Бележки

1. Индийският национален конгрес е индийска политическа партия, която на 26 януари 1930 г. обявява независимостта на Индия от Британската империя.

2. Днес като че ли вече не говорим за просвета. Вероятно на някои им се струва, че това е остаряло понятие. Колкото и старомодно да изглежда, смисълът на понятието „просвета“ можем да открием в смисъла на модерно „изграждане на общество на знанието“! А какъв е смисълът да подменяме едното – кратко, ясно, точно и всеобхватно, с другото – дълго, изискващо разяснения и уточнения и не толкова всеобхватно, в което сякаш губим човека, който търси знание, и го отделяме като нещо съвсем различно от обществото.

3. Източници за летописната традиция преди Българското Възраждане:

3.1. Българска анонимна хроника от ХV в., Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%B0_%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%BE%D1%82_XV_%D0%B2,
3.2. Рилска повест, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82,
3.3. Чепински летописен запис, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81,
3.4. История на България (Петър Богдан), Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%B4%D0%B0%D0%BD).

4. Източници за първите български възрожденски летописци са:

4.1. Франц-Ксавер Иван де Пеячевич, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86-%D0%9A%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%80_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%B4%D0%B5_%D0%9F%D0%B5%D1%8F%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87,
4.2. http://cl.bas.bg/about-central-library/bulletin-of-central.../28_2.pdf,
4.3. Стематография, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F,
4.4. Акад. Емил Георгиев. Люлка на на старата и новата българска писменост, ProMacedonia, 08.12.2016, URL: http://promacedonia.com/eg/ea_2_1.htm,
4.5. История на България (Блазиус Клайнер), Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(%D0%91%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%83%D1%81_%D0%9A%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B5%D1%80),
4.6. Blazius Kleiner, Virtualna Biblioteka, 08.12.2016, URL: http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Novi/blazius.pdf,
4.7. Спиридон Габровски, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%BD_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8,
4.8. История во кратце о болгарском народе словенском, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%B2%D0%BE_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%86%D0%B5_%D0%BE_%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BC_%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5_%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BC,
4.9. Зографска българска история, Древна книжнина, 08.12.2016, URL: http://drevna-knizhnina.pc-freak.net/Zografska_Bylgarska_Istoria.pdf,
4.10. Св. Паисий Хилендарски, будител български, Православие, 08.12.2016, URL: http://www.pravoslavieto.com/life/06.19_sv_Paisij_Hilendarski.htm,
4.11. Св. Паисий Хилендарски. История славянобългарска, Древна книжнина, URL: http://drevna-knizhnina.pc-freak.net/istoria.pdf.

Източници

Аполодор: Аполодор. Митологическа библиотека. София, 1990.

Балаболина 2006: Балаболина, Александра Валерьевна. Проблемы кастового строя в Индии в освещении отечественой историографии XIX – XХ вв. Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата исторических наук. На правах рукописи. Казань, 2006, dspace.kpfu.ru, 31.01.2016, PDF, 27 р., URL: http://dspace.kpfu.ru/xmlui/bitstream/handle/net/31250/151106_1.pdf.

Вивекананда. Джнана, 1900: Вивекананда, Свами. Джнана йога (лекции, произнесени в Ню Йорк – Лондон преди 1900 г.). Интернет: ramakrishna-vivekananda-bg.info, 31.01.2016, URL: http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info/Jnana%20Yoga/Jnana%20Yoga%20Word.pdf.

Генчев 1988: Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1988.

Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995.

Жечев 1985: Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. Пловдив, 1985.

Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997.

Куценков 1983: Куценков, Анатолий Акимович. Эволюция индийской касты. Москва, Издательство „Наука“, 1983.

Неру 1983: Пробуждането на Индия. София, 1983.

Павзаний: Павзаний. Описание на Елада. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/opisanienaeladacontents.

Страбон: Страбон. География. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/sgcontents.

Тулмин 2002: Тулмин, Стивън. Завръщане към разума. София, 2002.

Юрлов, Юрлова 2010: Юрлов, Феликс Николаевич, и Евгения Степановна Юрлова. История Индии. ХХ век. Серия: История стран Востока. ХХ век. Москва, Российская асадемия наук, Институт востоковедения, 2010, indostan.ru, PDF, 920 с., 31.01.2016, URL: http://www.indostan.ru/biblioteka/knigi/3193/4391_1_o.pdf.

Atsma, ed. 2000–2011: Dionysus in the East (Summary) – in: The Theoi Project: Greek Mythology. Website copyright © 2000–2011. Created and edited by Aaron J. Atsma, Auckland, New Zealand, theoi.com, 01.02.2016, URL: http://www.theoi.com/Olympios/DionysosMyths3.html#Pillars.

Banhatti 1995: Banhatti, Gopal Shrinivas. Life and Philosophy of Swami Vivekananda. New Delhi: Atlantic Publishers & Dist., 1 January 1995, ISBN 978-81-7156-291-6, 260 p. Accessed: 20.02.2016, Google Books, URL: https://books.google.bg/books?id=jK5862eV7_EC&pg=PA212&hl=bg#v=onepage&q&f=false.

Barnabas, Clifford 2012: Barnabas, Annette, and Paul Sundararajan Clifford. Mahatma Gandhi – An Indian Model of Servant Leadership, pp. 132-150 – in: International Journal of Leadership Studies, Vol. 7, Iss. 2, 2012, School of Global Leadership &Entrepreneurship, Regent University, regent.edu, 04.03.2016, PDF, 19 p., URL: http://regent.edu/acad/global/publications/ijls/new/vol7iss2/IJLS_Vol7Iss2_Barnabas_pp132-150.pdf.

Bharathi 1991: Bharathi, K. S. The Social Philosophy of Mahatma Gandhi. Ghandian Stidies and Peace Research Series – 4. New Delhi: Concept Publishing Company, 1 January 1991, ISBN 978-81-7022-362-7, 159 p. Accessed: 20.02.2016, Google Books, URL: https://books.google.bg/books?id=cWWcQ8vbMB4C&pg=PA133&hl=bg#v=onepage&q&f=false.

Butler 1872: Butler, William. The Land of the Veda. New York, Carlton & Lanahan – San Francisco, E. Thomas – Cincinnati, Hitchcock & Walden, 1872; Google books, 557 р., 31.01.2016, URL: https://books.google.bg/books?id=x43VAAAAMAAJ&pg=PA84&dq=vedas&hl=bg&sa=X#v=onepage&q&f=false.

Diodorus: Diodorus Siculus. Книга 4, глави 1 – 8, URL: http://www.theoi.com/Text/DiodorusSiculus4A.html.

Gandhi 1927: Gandhi, Mohandas Karamchand. An Autobiography. Or The Story of My Experiments with Truth. Translated from the Gujarati by Mahadev Desai. Ahmedabad, India: Navajivan Publishing House, 1927, mkgandhi.org, 04.03.2016, PDF, 609 p., URL: http://www.mkgandhi.org/ebks/An%20Autobiography.pdf.

Maale 2015: Maale, Dr. Deelip Laxman. Contribution of Pandit Jawaharlal Nehru to Indian Politics. Critical Study. Solapur, Laxmi Book Publication, 2015; Google Book, 30.04.2016, URL: https://books.google.ca/books?id=N924CgAAQBAJ&pg=PP15&lpg=PP15&dq=%22There+was+no+greater+prince+of+peace+and+apostle+of+non-violence+than+Mahatma+Gandhi%22&source=bl&ots=r6Sb0dUpAG&sig=ri6xuPZ2Zb1qDNb_4sqQAJCZy8Q&hl=en&sa=X&ved=0ahUKEwjE2Oi9kLbMAhVGMZoKHRG0APUQ6AEIHjAA#v=onepage&q=%22There%20was%20no%20greater%20prince%20of%20peace%20and%20apostle%20of%20non-violence%20than%20Mahatma%20Gandhi%22&f=false.

Nonnus. Dionysiaca. Интернет, ia800303.us.archive.org, PDF, 01.02.2016, URL: https://ia800303.us.archive.org/19/items/dionysiaca02nonnuoft/dionysiaca02nonnuoft.pdf.

Philostratus. The Life of Apollonius of Tyana. Transl. F. C. Conybeare, 1912, sacred-texts.com, 01.02.2016, URL: http://www.sacred-texts.com/cla/aot/laot/laot10.htm.

Prabhu, Rao 1966: The Mind of Mahatma Gandhi. Encyclopedia of Gandhi’s Thoughts. Compiled & Edited by: R. K. Prabhu & U. R. Rao. Ahmedabad, India: Navajivan Mudranalaya, 1966, mkgandhi.org, 04.03.2016, PDF, 451 p., URL: http://www.mkgandhi.org/ebks/mindofmahatmagandhi.pdf.

Geni.com 2016: Jawaharlal Nehru – Geni.com, 30.04.2016, URL: https://www.geni.com/people/Pandit-Jawaharlal-Nehru/6000000003923543660.


Справки

Павзаний. Описание на Елада. Книга 9, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/tag/9.

Страбон. География. Книга 11, глава 5, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/14/sgk11c5.

Страбон. География. Книга 3, глава 5, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk3c5.

Шилър 1997: Шилър, Дейвид. Дзен. Джобен пътеводител. София: Кибеа, 1997.

Daridra Narayana – Wikipedia, en. 20.02.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Daridra_Narayana.

Gandhism – Wikipedia, en. 05.03.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Gandhism.

Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Jawaharlal_Nehru.

Mahatma Gandhi – Wikipedia, en. 05.03.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Mahatma_Gandhi.

Quoteinvestigator.com, 30.04.2016: Everything Should Be Made as Simple as Possible, But Not Simpler, URL: http://quoteinvestigator.com/2011/05/13/einstein-simple.


Ресурси

Антични автори. Извори за Тракия и траките. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com.

Книга на Еклесиаста или Проповедника – В: Двери БГ, интернет сайт, 20.02.2016, URL: http://dveri.bg/bible/oldtest.bg/24.htm.

Wikipedia, bg. URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0.

Wikipedia, en. URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Main_Page.

Видове агенти

Румен Гюров

(изтегляне)

Не е възможно
да имаш умни шпиони
сред тъпа нация.
– Робърт Стийл

Понятие за агент

Агент! Ако днес е престижно и модерно да се говори за нещо, то една от темите на такъв разговор са агентите. Разбира се, този разговор обикновено е вплетен в хаотична и безсмислена медийна шумотевица. Мнозина разбиращи и неразбиращи какво съдържа понятието „агент“ доказват предубедени тези. Според някои работата с агенти е умение, достъпно само избрани посветени. Изкушението за тези „владетели на тайните“ е да изтъкнат някакво свое лично превъзходство над останалите – притежание на знание, недостъпно за широката публика. Според други работата с агенти е тъмен заговор на злонамерени субекти. Изкушението за тези „говорители на обществената съвест“ е да огласят от свое име принципите на просветена нравственост – притежание на знание, станало достъпно за широката публика само благодарение на тях. Суетните претенции за висок професионализъм на едните и за морално лидерство на другите са еднакво неоснователни, объркват обществените представи и са еднакво безполезни и дори вредни. Нито едната, нито другата крайност е вярна.

Нещата са много по-прости и много по-разбираеми, ако погледнем на работата с агенти като на обикновен занаят (една дейност като всяка друга обществена дейност, практика, характерна за специалните служби на всички съвременни държави, но ползвана и от недържавни структури)... За какво става дума? По-скоро, за кого?

Агентът е човек, който целенасочено и тайно е подбран, привлечен, подготвен и сътрудничи за придобиване на информация с цел подпомагане вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнаващия или/и за оказване на влияние върху вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнавания.

Спецификата на агентурния „занаят“ проличава най-отчетливо в простото описание на отделните видове агенти, обособени според конкретните цели, за които биват ползвани. Преди да бъдат разгледани видовете агенти, обаче, за яснота, е необходимо да бъдат посочени някои приети разграничения, понятия и определения. И така...

Задължителни разграничения. За целите на настоящата разработка, е необходимо да прецизираме съдържанието на понятието „агент“, като приемем, че то е онова съдържание, което влагат в него предимно държавните [1] и някои недържавни организации и групи лица със съответните възможности!

Необходимо е и едно допълнително разграничение... между „агент“ и „агентурист“:

• Агентът е вербувано лице, т.е. лице, което е мотивирано и насочвано за изпълнение на законова или/и друга норма непосредствено да придобива необходимата информация и да оказва пряко необходимото влияние. За извършване на своята дейност агентът става агент само ако приеме сътрудничество с агентурист. Агентът обикновено не е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

• Агентуристът е оправомощено лице, т.е. лице, овластено и задължено от законова или/и друга норма опосредствано да придобива необходимата информация и непряко да оказва необходимото влияние. За изпълнение на правомощията си агентуристът вербува агенти. Агентуристът обикновено е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

Подобно разграничение сякаш липсва в определението:

Агентът е лице, „оторизирано или инструктирано да придобива или да подпомага да бъде придобита информация за разузнавателни или контраразузнавателни цели“ (JP 1-02/2015: 5).

Ако можем да направим предложеното разграничение между агентурист и агент в това определение, то „агентуристът“ е „оторизирано лице“, а агентът – „инструктирано лице“ за събиране на информация или/и оказване на влияние.

Други понятия и определения. Наред с понятието „агент“ се употребява и терминът „секретен сътрудник“, чието съдържание е същото съгласно следното определение:

„Секретните сътрудници са лица, които оказват негласна помощ на дадена контраразузнавателна служба в изпълнение на нейните задачи“ (Асенов, Кипров 2005: 89).

Агентът е основно оперативно средство, скрито и силно „оръжие“, използвано от разузнавателните и контраразузнавателните служби за защита на националната сигурност. Използването на агенти за придобиване на информация и за оказване на влияние в интерес на разузнаващата страна [2] се нарича „агентурно разузнаване“. Най-общо:

Агентурното разузнаване представлява „категория разузнаване, което се основава на информация, събрана и предоставена от хора източници на информация“ (JP 1-02/2015: 110; срв. CG Pub 2/2010: 6-7).

Агентурното разузнаване се извършва от агентуристите, които чрез свои секретни сътрудници събират разузнавателна информация за [потенциални или/и настоящи представляващи интерес] „елементи, намерения, формирования, сила, разположение, тактика, оборудване и способности“ (ADRP 2-0/2012: 4-4; срв. FM 2-22.3/2006: 1-4).

В англоезичната специализирана литература се среща и понятието „лице източник на разузнавателна информация“ (англ. HUMINT source, букв. „човек-източник на разузнавателна информация“), дефинирано така:

„Агентурният източник е лице, от което се събира чуждестранна информация за целите на произвеждане на разузнавателна информация. Агентурните източници могат да включват приятелски, неутрални или враждебно настроени лица. Източниците могат да притежават знание от първа или втора ръка, придобивано обикновено чрез виждане или чуване. Категориите агентурни източници включват, без да са ограничени от това, задържани, вражески военнопленници, бежанци, разселени лица, местни жители, приятелски сили и членове на чужди правителствени и неправителствени организации“ (ADRP 2-0/2012: 4-4).

За целите на агентурното разузнаване се използват и т.нар. „доверени лица“, назовавани в България през различни периоди „информатори“ (Асенов, Кипров 2005: 94-95). Те не влизат в състава на агентурата, но също се ползват конспиративно. Доверените лица предоставят най-обща информация „за лица и факти, представляващи оперативен интерес“, и изпълняват „отделни оперативни поръчения“.


Видове агенти

В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ (544 – 496 пр.н.е.) предлага първата в историята, писмено засвидетелствана систематизация на видовете агенти:

• местни шпиони, лица, „които се вербуват от местното население на противниковата страна“ [т.е. от социалната среда, в която се намира или/и към която принадлежи разузнавания];

• вътрешни шпиони, лица, „които се вербуват сред чиновниците на противника“ [т.е. от организационните структури на разузнавания]; 

• обратни шпиони, лица, „които се вербуват от шпионите на противника“ [т.е. превербувани разузнавачи или агенти на разузнавания]; 

• шпиони на смъртта, вербувани лица, които се използват за заблуждаване на противника [т.е. агенти за влияние и дезинформиране на разузнавания]; 

• шпиони на живота, вербувани лица, които предоставят сведения [за намеренията, плановете и действията на разузнавания, които са] от жизнено важно значение за разузнаващия (Сун Дзъ, ХIII: 5-7).

Във „Вербовка и агентура“ (София, 2014) Йордан Начев популяризира разделянето на видовете агенти на две категории – основна и спомагателна агентура (поставени в контекста на т.нар. фирмено разузнаване). Към основната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти за информация, вербувани лица, които предоставят необходимата информация; 

• агенти документалчици, вербувани лица, които предоставят „оригинални документи за дейността на конкурента“ [респ. за дейността на разузнавания]; 

• агенти за влияние, лица, които влияят в благоприятна посока за реализиране на защитавани от тях интереси; 

• агенти вербовчици, вербувани лица, които вербуват други агенти; 

• агенти наводчици, вербувани лица, които издирват и изучават [т.е. извършват подбор и съобщават относно] подходящи за вербовка лица; 

• перспективни агенти (или „чакащи агенти“), вербувани лица, които към момента на вербовката им не разполагат, но в бъдеще се очаква да разполагат с разузнавателни възможности, както и т.нар. 

• резиденти, вербувани лица, които ръководят група агенти, като авторът нарича резидента „агент груповод“, какъвто според него се ползва от фирменото разузнаване (Начев 2014: 193-194; за агентите за влияние, агентите вербовчици и агентите с информационни функции вж. също Трифонов, Христов 2010: 57-59).

Към спомагателната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти съдържатели [вербувани лица, които конфиденциално предоставят възможност за ползване] на „пощенска кутия“, „явочна или конспиративна квартира“; 

• агенти за връзка, лица, които подпомагат препредаването на информация, документи, материали и указания между разузнавателната структура и нейните агенти; 

• агенти установчици, вербувани лица, които издирват и установяват представляващи разузнавателен интерес лица, учреждения, организации, стопански субекти и пр. (Начев 2014: 194; за агентите за връзка вж. и Трифонов, Христов 2010: 59).

Към споменатите видове агенти могат да бъдат добавени т.нар.:

• оперативни агенти, вербувани лица, назовани условно така за обозначаване на целенасоченото им използване за решаване на конкретни задачи за непосредствено разкриване, предотвратяване и пресичане на подривните действия на противника; 

• агенти боевици, вербувани лица, които „изпълняват оперативни задачи, изискващи действия чрез употреба на оръжие, взривни вещества и други специални бойни средства“ (Трифонов, Христов 2010: 58); 

• оперативно-технически агенти, вербувани лица, назовани условно така, тъй като изпълняват задачи за прилагането на оперативно-технически мероприятия, вкл. осигуряване на достъп, помещения, съоръжения, техника, технология и други средства за негласен оперативно-технически контрол на действията на представляващи оперативен интерес лица, групи лица, разузнавателни и други подривни организации и структури; 

• агенти камерници, вербувани лица, ползвани за получаване на информация от/за лица, които са лишени от свобода, например: затворници, арестанти, военнопленници и под.

В “Encyclopedia of the Central Intelligence Agency” (New York, 2003) Томас Смит представя и следните видове агенти, ползвани от разузнаването:

• агенти провокатори, вербувани лица, които имат за задача да се „инфилтрират в дадена организация за подтикването ѝ към злонамерени действия или [вътрешен] бунт“, при което действията на нейните членове стават основание за наказателното им преследване, а внасянето на смутове в организацията я разрушава и може да бъде част от диверсионна операция за отклоняване на вниманието; 

• въображаеми агенти (англ. notional agents), измислени лица, т.е. лица, които реално не съществуват; тяхната самоличност изцяло е съчинена от разузнавателната организация с цел да се заблудят и насочат в погрешна посока действията на враждебни [за разузнаващата държава] сили (Smith 2003: 5-6).

В специализираните издания могат да бъдат срещнати и понятия като:

• агенти на място (или „местни агенти“, англ. agents-in-place), вербувани лица, които са граждани на разузнаваната държава и служители на нейните разузнавателни [и други специални] служби (FMI I/1976: 167-168), т.е. превербувани служители в структурите на специалните служби на разузнаваната държава, длъжностни лица на точно определена позиция, която представлява интерес за разузнаващия;

• агент фалшификатор на информация [вероятно по-добрият термин е „агент дезинформатор“], вербувано лице, което „съзнателно предава невярна и неточна информация“ (Начев 2014: 191);

• агенти изменници (или „дезертьори“, англ. defectors), лица, които „съзнателно изменят на своята държава и които притежават разузнавателна информация от значение за друга държава или държави“ (CIGL 2011: GL-56); с други думи, бивши служители на специалните служби и други лица, които са се поставили в услуга на разузнаващата държава и за които фактът на измяната им е известен на контраразузнавателните органи на разузнаваната държава;

• агенти самоинициативници, лица, които по собствена инициатива се поставят в услуга на разузнавателните и други подривни организации на противника (за „самоинициативничеството“ вж. по-подробно Христов 2012: 39-57);

• информатори (англ. informants), лица, които „съзнателно или несъзнателно предоставят информация на агент [в см. агентурист], на тайна служба или на полицията“ (CIGL 2011: GL-89; наричани още и „осведомители“ – вж. Трифонов, Христов 2010: 41).

Въз основа на спецификата на извършваната дейност агентите могат да бъдат разделени на „разузнавателни, саботажни, терористични и подривни агенти“ [3] (англ. espionage, sabotage, terrorist, and subversive agents – MCWP 2-14/1998: 7-8). Логиката в тази класификация е сходна с логиката на обособяването на „агенти трафиканти“ (срв. напр. Woodcock, Musa 2012) и може да бъде продължена с допълнително обособяване на видове агенти въз основа на по-нататъшно конкретизиране на възложените им задачи, например: „агенти диверсанти“ и пр.


Двоен агент

В своята дейност и разузнаването, и контраразузнаването използват още една категория агентура – двойните агенти (агенти двойници). Те се делят на две основни групи:

• „внедрени агенти“ (англ. penetrations, букв. „прониквания“) и „подставени агенти“ (подстави), и
• „превербувани агенти“ (превербовки).

За целите на настоящата разработка е достатъчно само да бъде отбелязано, че:

Двойният агент е „шпионин, който работи за две взаимно враждебни държави, като обикновено е истински лоялен само към едната от тях“ (Oxford English Dictionary – по Cahill, von Zweck 2014: 65).

Агент за влияние

От всички видове агенти, агентът за влияние представлява източник на една от най-големите заплахи за националната сигурност (съгласно оценка на Централното разузнавателно управление на САЩ – по Montagnese 2013: 4). Едно от най-добрите и едновременно с това достъпни за широка аудитория изследвания на спецификата на агента за влияние принадлежи на Алфонсо Монтаньезе – „Агентът за влияние“ (Рим, 2013). Авторът поставя използването на агента за влияние в максимално широк контекст и в пряка връзка с активните разузнавателни мероприятия и информационно-психологическите операции:

„На сцената на съвременните международни отношения, толкова дълбоко и толкова необратимо променени в сравнение със света отпреди няколко десетилетия, както границите на т.нар. „твърда сила“ [англ. hard power] за защита на националната сигурност стават все по-очевидни, така и мощта на т.нар. „мека сила“ [англ. soft power] все повече излиза наяве. Това е нов начин, по който Държавата изразява своята власт и въпреки че това е твърде различен начин от средствата за демонстриране на сила, той може да позволи на Държавата да реши проблема със защитата на своите жизнени интереси. В същото време, прибягвайки преди всичко към действия за оказване на влияние, меката сила може да ориентира и оформи не само вътрешнодържавната реалност, но и извъндържавната съобразно стратегическите цели на Държавата.

Но какво означава „влияние“? Какво предизвиква влиянието, за да произведе своите резултати? Как една кампания за влияние трябва да бъде проведена? Какви са нейните цели и какви са техниките, които се използват? Особено, кои са ключовите играчи на такъв вид дейност и какво е отношението ме между разузнаването и операциите за влияние? Как и до каква степен операциите за влияние могат ефективно да подкрепят правителствата в тяхната национална и международна дейност с оглед на действията, свързани с управлението на националната сигурност и защитата на интересите на Държавата?“ (Montagnese 2013: 1).

Според автора прилагането на мека сила (англ. soft power) е една от най-важните функции на разузнаването, което използва способностите си [своите сили и средства, специфични способи и методи] за водене на информационна война в интерес на разузнаващата държава. За Алфонсо Монтаньезе такава разузнавателна дейност представлява по същество намеса във вътрешния живот, дезинформиране и обезвреждане на противника (англ. interference, disinformation, and intoxication). Именно в тази логическа връзка се проявява най-ярко ролята на агента за влияние – основната цел на неговото използване е реализиране на интересите на разузнаващата държава (вж. Montagnese 2013: 2-5). Силата на агента за влияние „се основава на употребата на информацията за предизвикване на когнитивни и психологически реакции, които правят възможно изкривяването на възприятието, състоянието, поведението, нагласите и мненията [оценките]“ на обекта на въздействие. А използваната информация може да бъде както достоверна, така и напълно недостоверна (Montagnese 2013: 12).

Съобразно нивото на сътрудничество, агентът за влияние може да бъде разглеждан като:

• „доверителен контакт“ в случаите, когато не приема инструкции, но споделя същите идеи и интереси, защитавани от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба;

• „контролиран агент“ в случаите, когато приема инструкции от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба и получава отплата за изпълнението им;

• „несъзнателни агенти“ в случаите, когато „са наети за целта, действат несъзнателно, убедени са и/или са подведени от агентите на самата агенция [т.е. от агентуристите на разузнаването или контраразузнаването], понякога дори срещу собствените си интереси“ (Montagnese 2013: 6).

В заключение на своето кратко, но много съдържателно изследване, Алфонсо Монтаньезе препоръчва създаването на необходимите способности и употребата на т.нар. „умна сила“ (англ. smart power), своеобразно съчетание на традиционни и нетрадиционни средства за влияние, мултиплициращи възможностите на държавите за справяне с глобалните предизвикателства (Montagnese 2013: 14). В контекста на предходното негово изложение става ясно, че едно от най-ефикасните средства, мултиплициращи способностите за защита на националната сигурност, са именно агентите за влияние.

На разузнавателен жаргон, за съжаление често в много близък до истината смисъл, за „несъзнателните агенти за влияние“ се употребява наименованието „полезни идиоти“. Наричат ги така, тъй като нямат реална представа за последиците от своите действия и са особено опасни заради вредата, която нанасят или са способни да нанесат в името на чужд интерес (вж. напр. Elvin 2000).

Описаната по такъв начин специфична роля на агента за влияние откроява някои особености, които са общи за всички видове агентура, доколкото всеки агент оказва влияние чрез своето сътрудничество с разузнавателните и контраразузнавателните служби. Дори само като споделя най-обща информация, дори само като предоставя сигурно място за срещи или като посредничи негласно за връзката между друг агент и неговия агентурист... – във всички случаи, независимо от спецификата и акцента на поставените пред него конкретни задачи, агентът влияе върху средата за сигурност, оперативната обстановка, обкръжението на противника и самия противник. Влиянието може да бъде:

• непосредствено, т.е. влияние на самия агент чрез информацията, която разпространява (както при агентите за влияние), или

• опосредствано, т.е. влияние чрез сътрудничеството на агента със съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба, която решава поставените пред нея задачи въз основа на информацията, която агентът е предоставил или е подпомогнал да бъде предоставена за вземане на информирани решения и за предприемане на действия в интерес на разузнаващата и защитавана държава.

Вместо заключение

В началото на настоящата разработка бе отбелязано, че работата с агенти е в известен смисъл занаят като всяка друга дейност. Без да изчерпва съдържанието, този занаят (работата с агенти) изразява същността на т.нар. агентурно разузнаване. Използването на агенти с различно предназначение (различни видове агенти) произтича от разнообразието на представляващата интерес социална среда, сфера на дейност, общност, група, организация или/и държава и зависи преди всичко от конкретната оперативна ситуация. Агентурната работа цели подпомагане на придобиването на желани ползи и предотвратяването на нежелани загуби от разузнаващия в сложна и нееднозначна обстановка. Осъществява се целенасочено и организирано предвид особените изисквания, свързани с конкретните задачи, планиране, провеждане и резултати от работата с агенти.

Агентурното разузнаване се извършва извън полезрението на онези, които са негов обект. Прикритостта му е необходима по поне две основни причини: първо, агентът е скрит ресурс, който мултиплицира силата на разузнаващия; второ, използването на агентура от разузнаващата страна внася неопределеност и затруднява ориентацията на разузнаваната страна, като по такъв начин прави неефективни действията на последната. Остротата на противоборството между разузнаващата и разузнаваната страна, всяка една от които е едновременно и разузнаваща, и разузнавана, произтича от противоречията помежду им. Тези противоречия са резултат от действието на редица:

• обективни фактори като съперничеството за оскъдни ресурси, неравенството във властта/влиянието и достъпа до блага, наличието на противоречиви интереси (в см. Cragun et al. 2012: 43-44);

• субективни фактори като несъответствието между наличната информация и реалната обстановка, разпределението на отговорностите при вземане на решения, противоположните емоционални оценки за събития и процеси, различната ценностна ориентация; закостенелите стереотипи, отрицателните нагласи и лошата комуникация в сложна ситуация (в см. McCorkle, ed. 2002) и пр.

Затова агентурното разузнаване е своеобразна „война“ между държавите, между конкурентите в икономическата среда, между държавни и недържавни структури, т.е. между всички онези, които преследват своите интереси и имат необходимост, ресурси, мотивация и организация за неговото осъществяване.

Връх на майсторството в агентурното разузнаване е „агентурното проникване“. Агентурното проникване означава превръщане на собствените агенти в мними агенти на противника и привличането на агентите на противника като собствени агенти, без самият противник да знае за това. В сравнение с всяка друга човешка дейност, то се характеризира във възможно най-голяма степен едновременно със скритост, настъпателност и острота. За целите на агентурното разузнаване и проникване в класическия смисъл на двете понятия, всяка държава създава и поддържа високо специализирани разузнавателни и контраразузнавателни служби с особени правомощия и задачи.

Агентурното проникване представлява най-мощното средство за защита на националната сигурност и затова неговото осъществяване може да бъде вменено като отговорност и правомощия на служителите в разузнавателните и контраразузнавателните служби само ако те притежават съответната материална, интелектуална, морално-психологическа и управленска подготовка. Използването на агентурното разузнаване в интерес на гражданите, обществото и държавата е мислимо единствено въз основа на правилно разбиране за неговата специфика, цели и задачи. От една страна, подобно разбиране може да разсее необоснованото недоверие и подозрения в гражданското общество, свързани с естествената грижа за гарантиране на неговите права и свободи. От друга страна, то може да подпомогне вземането на добре информирани и обосновани управленски решения, формулирането и прилагането на адекватна политика за сигурност, чийто съществен компонент е или поне би следвало да бъде самото агентурно разузнаване и проникване.


Източници

На кирилица

Асенов, Кипров 2005: Асенов, Бончо, и Петко Кипров. Контраразузнаването. София, 2005.

Начев 2014: Начев, Йордан. Вербовка и агентура. София, 2014.

Сун Дзъ: Сундзъ. Удзъ. Трактати да военното изкуство. Превод и коментари от акад. Н. Конрад. София, 1995.

Трифонов, Христов 2010: Трифонов, Тодор, и Валери Христов. Теория и технология на контраразузнаването (лекционен курс). София, 2010.

Христов 2012: Христов, Валери. Противодействие на чуждо разузнавателно проникване. Част втора. Варна, 2012.

На латиница

ADRP 2-0/2012: Army Doctrine Reference Publication (ADRP) No. 2-0 (FM 2-0). Intelligence. Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 31st August 2012, armypubs.army.mil, 05.04.2015, PDF, 84 p., URL: http://armypubs.army.mil/doctrine/DR_pubs/dr_a/pdf/adrp2_0.pdf.

Cahill, von Zweck 2014: Cahill, Zachary, and Philip von Zweck. The Artist as Double Agent. – Afterall, Summer 2014, Issue 36, stopgostop.com, 13.06.2015, PDF, pp. 64-73, URL: http://stopgostop.com/pvonzweck/files/36-double-agents.pdf.

CG Pub 2/2010: U.S. Coast Guard Publication 2-0 (CG Pub 2). Intelligence. Washington, DC 20593-0001, May 2010, uscg.mil, 05.04.2015, PDF, 32 p., URL: https://www.uscg.mil/doctrine/CGPub/CG_Pub_2_0.pdf.

CIGL 2011: CI Glossary – Terms & Definitions of Interest for DoD CI Professionals (2 May 2011). Editor: COL Mark L. Reagan (USA Ret). Defense Intelligence Agency, Defense CI & HUMINT Center, Office of Counterintelligence (DXC), 2nd May 2011, ncix.gov, 05.04.2015, PDF, 189 p., URL: http://www.ncsc.gov/publications/ci_references/docs/CI_Glossary.pdf.

Cragun et al. 2010: Cragun, Ryan, et al. Introduction to Sociology. Wikibook, 10.04.2010, PDF, 301 p., URL: https://en.wikibooks.org/w/index.php?title=Special:Book&bookcmd=download&collection_id=9145ae6f4c2ff6da770a7d01d65388826d0a3250&writer=rdf2latex&return_to=Introduction+to+Sociology.

Elvin 2000: Elvin, John. Armand Hammer: Soviet Agent. The Schwarz Report, Volume 40, Number 8, August 2000, schwarzreport.org, 19.07.2015, PDF, 8 p., URL: http://www.schwarzreport.org/uploads/schwarz-report-pdf/schwarz-report-2000-08.pdf.

FM 2-22.3/2006: Human Intelligence Collector Operations. Field Manual No. 2-22.3 (FM 34-52). Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 6th September 2006, fas.org, 24.07.2015, PDF, 384 p., URL: http://fas.org/irp/doddir/army/fm2-22-3.pdf.

FMI I/1976: Foreign and Military Intelligence. Book I. Final Report of the Senate Select Committee to Study Governmental Operations with Respect to Intelligence Activities. Washington, D.C., U.S. Government Printing Office, April 26 (legislative day, April 14), 1976, intelligence.senate.gov, 14.07.2015, PDF, 642 p., URL: http://www.intelligence.senate.gov/sites/default/files/94755_I.pdf.

JP 1-02/2015: Joint Publication 1-02. Department of Defense Dictionary of Military and Associated Terms. Washington, 8th November 2010 (As Amended Through 15th January 2015), dod.mil, 11.04.2015, PDF, 473 p., URL: http://www.dtic.mil/doctrine/new_pubs/jp1_02.pdf.

McCorkle, ed. 2002: McCorkle, Suzanne (ed.). Conflict Management: Typology of Conflict – In: Golden, Annis (ed.). Electronic Encyclopedia of Communication. New York: Communication Institute for Online Scholarship (CIOS), cios.org, 2002, HTML, 16.01.2016, URL: http://www.cios.org/encyclopedia/conflict/Eskills8_assessmenttools4.htm.

MCWP 2-14/1998: Marine Corps Warfighting Publication (MCWP) 2-14. Counterintelligence. Coordinating Draft – 7th October 1998. Washington, DC 20380-1775, Department of Navy, Headquarters United States Marine Corps, tscm.com, 05.04.2015, PDF, 315 p., URL: http://www.tscm.com/marineCI_mcwp2-14.pdf.

Montagnese 2013: Montagnese, Alfonso. The Agent of Influence. Roma, Agenzia Informazioni e Sicurezza Interna, 2013, gnosis.aisi.gov.it, PDF, 15 p., URL: http://gnosis.aisi.gov.it/gnosis/Rivista34.nsf/ServNavigE/34-07.pdf/$File/34-07.pdf?OpenElement.

Smith 2003: Smith, W. Thomas. Encyclopedia of the Central Intelligence Agency. New York, Facts On File, Inc., 2003, umaa-library.org, 14.07.2015, PDF, 290 p., URL: http://www.umaa-library.org/sites/default/files/Smith.W.Encyclopedia%20of%20the%20Central%20Intelligence%20Agency.pdf.

Steele 2010: Steele, Robert D. Human Intelligence: All Humans, All Minds, All the Time. Advancing Strategic Thought Series. Carlisle, U.S. Army War College, Strategic Studies Institute, May 2010, www.globalsecurity.org, 05.04.2015, PDF, 121 p., URL: http://www.globalsecurity.org/intell/library/reports/2010/ssi_steele.pdf.

Woodcock, Musa 2012: Woodcock, Alexander, and Samuel Musa. Modeling the Combined Terrorist-Narcotics Trafficker Threat to National Security. National Defense University, Center for Technology and National Security Policy, May 2012, mercury.ethz.ch, 13.06.2015, PDF, 55 p., URL: http://mercury.ethz.ch/serviceengine/Files/ISN/143724/ipublicationdocument_singledocument/01e42a27-f89b-42e3-b2fc-6b8dcbbef3b7/en/DTP93.pdf.


Бележки в края

[1] В случая става дума не за длъжността „агент“ (например „агент на ДАНС“), а за оперативното понятие „агент“, което по традиция е прието в България и което по своето съдържание е тъждествено със съдържанието на понятието „секретен сътрудник“. Длъжността „агент“ в оперативен план е прието да се нарича „оперативен работник“.

[2] Под „разузнаваща страна“ тук се разбира „разузнаваща държава, организация или група лица“.

[3] Промяната на шрифта е моя.


Задължително цитиране
Гюров, Румен. Видове агенти. София, Studia Analytica, 14.08.2016 г.


Основна публикация
По: Трифонов, Тодор, и Румен Гюров. Агентурно проникване в разузнавателната мрежа на противника. София, 2016, с. 7-13, 84-92 и 235-237.

Свободата на пеперудата

Румен Гюров

(изтегляне)

Ефектът на пеперудата

„Ефектът на пеперудата“ е научна метафора за неочаквано големите последици от незначително събитие в точното време и на точното място. Популярната в Западния свят история разказва, че автор на този образ е американският метеоролог Едуард Нортън Лоренц (1917–2008). Едуард Лоренц е смятан за основоположник на теорията на хаоса (Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015; MIT News 2008-04: Edward Lorenz..., 27.12.2015; Dizikes 2011). На негово име е наречен центърът за геофизически изследвания на климата на Масачузетския технологичен институт, където той преподава дълги години (MIT Lorenz Center, 27.12.2015).

През 50-те години на 20-и век Едуард Лоренц прави изследвания, чиито резултати обобщава в статията си „Детерминистичен непериодичен поток“ (“Deterministic Nonperiodic Flow”), публикувана през 1961 г. в американското списание “Journal of the Atmospheric Sciences” (Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015; вж. и Dizikes 2011). В нея той заключава:

„Две състояния, различаващи се с неуловими стойности, могат потенциално да се развият в две забележимо различни състояния... Ако тогава е допусната каквато и да било грешка при наблюдаване на текущото състояние – а във всяка действителна система такива грешки изглеждат неизбежни, – приемливото предсказване на моментното състояние [на дадена система] в близкото бъдеще може да бъде невъзможно... От гледна точка на неизбежната неточност и непълнота на наблюденията на [метеорологичното] време, точното и продължително предвиждане би изглеждало несъществуващо.“ (по Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015).

„Ефектът на пеперудата“ добива популярност, когато през 1972 г. Едуард Лоренц прави публично изказване, озаглавено „Предсказуемост. Пърхането на крилцата на пеперуда в Бразилия предизвиква ли торнадо в Тексас?“ (“Predictability: Does the Flap of a Butterfly’s Wings in Brazil Set Off a Tornado in Texas?” – Lorenz 1972). За разлика от текстописците, бързащи да използват този образ, за да се представят като добре осведомени ерудити, неговият автор не спира само дотук, а доразвива идеята си така:

„Ако пърхането на пеперудените крилца може да бъде средство за пораждане на торнадо, в еднаква степен то може да бъде и средство за предотвратяване на торнадо.“ (Lorenz 1972: 1; вж. и Dizikes 2011)

Най-интересното е, че смисълът на цялата статия (поне според личния ми прочит) не може да се изрази с категорично твърдение за наличие на реална възможност като тази, изразена с образа на предизвикващи урагани пеперудени крилца. За Едуард Лоренц провалите в прогнозите за времето (а можем да кажем това и в по-общ смисъл за провалите във всички прогнози) се дължат повече на несъвършенството на човешкото знание, отколкото на непредвидимата сила на пеперудата (вж. Lorenz 1972: 5).

Оттогава насетне обаче... образът на буреносната пеперуда навлиза в научната, а оттам и в масовата култура. Световната енциклопедия Wikipedia изброява 21 широкоекранни филма, 21 телевизионни епизода, 14 музикални произведения, 11 видеоигри и приложения и 10 литературни произведения, които използват този образ или вложения в него смисъл (вж. Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015).

Сценаристите на филма „Хавана“ (1990) Джудит Раско и Дейвид Рейфийл също черпят вдъхновение от метафората на Лоренц. Заедно с режисьорите Сидни Полак, Ричард Рот и Роналд Шуари, те разгръщат пред зрителя фабула, която събира в едно професионален комарджия, любовна връзка, кубинските революционери от средата на миналия век и Централното разузнавателно управление. Актьорът Робърт Редфорд изпълнява ролята на професионалния комарджия. Името му е Джак Вайл. Той не се страхува да залага срещу несигурното бъдеще. Живо се интересува от теорията на числата и теорията на вероятностите. Вдъхновението на авторите на филма формира житейските възгледи на Джак, които героят изразява така:

„[...] пеперудата може да трепти с крилца около цвете в Китай и така да предизвика ураган на Карибите. Вярвам в това. Дори могат да се изчислят вероятностите. Просто изглежда невъзможно и изисква твърде дълго време.“ (по Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015; вж. и Dizikes 2011).

„Ефектът на пеперудата“, разбира се, притежава не толкова буреносен характер, колкото убеждаваща сила за значението на малките събития при формирането на „Голямата картина“. Аналогичният образ на неопитен алпинист, чието спонтанно кихане предизвиква опустошителна лавина по заснежения склон на планина, допълнително укрепва това убеждение. Последователите на Едуард Лоренц го споделят, понеже:

„Взаимозависимите вериги на причина и следствие в природата са обикновено твърде комплексни, за да бъдат разплетени. Така че ние не можем да кажем точно коя пеперуда, ако има такава, може да създаде дадена буря.“ (Dizikes 2011).

С други думи, „Ефектът на пеперудата“ ме води до обобщението, че малката промяна при подходящи условия може да предизвика големи промени (това е неугасваща човешка надежда, станала част от личните ми убеждения и заблуди).

Сънят на пеперудата

„Сънят на пеперудата“ е религиозна метафора (доколкото даоизмът може да бъде разглеждан като религия) за неочаквано малките възможности на човека обективно да опознае безкрайната действителност. Популярната в Източния свят история разказва за живота и просветлението на древнокитайския философ Джуандзъ (369–286 пр.н.е.), който разговарял със свой приятел: 

„Един късен следобед бях излязъл на разходка – казал Джуандзъ. − Отидох до любимото си място под едно от дърветата. Седнах там и размишлявах за смисъла на живота. Беше толкова топло и приятно, че скоро се отпуснах, задрямах и сънувах сън. В съня си летях над полето. Погледнах назад и видях, че имам крила. Бяха големи и красиви и пърхаха бързо. Бях се превърнал в пеперуда! Изпитвах изключително чувство на свобода и радост и летях съвсем безгрижно навсякъде, където си исках. Усещах всичко в този сън като напълно реално във всяко отношение. Не след дълго дори забравих, че съм Джуандзъ. Просто бях пеперуда и нищо друго. [...]

Постепенно се разбудих и осъзнах, че съм Джуандзъ. Ето кое ме озадачава. [...]

Дали не сънувам точно сега? Разговорът с теб в този миг изглежда реален във всяко отношение, но такъв беше и сънят ми. Мислех, че съм Джуандзъ, който е сънувал, че е пеперуда. Ами ако съм пеперуда, която в същия този миг сънува, че е Джуандзъ? [...]

Ти просто може да си част от моя сън, нито повече, нито по-малко реален от каквото и да било друго. Нищо не можеш да направиш, за да ми помогнеш да установя разликата между Джуандзъ и пеперудата. Това, приятелю, е същественият въпрос за преобразуване на съществуването.“ (по Lin 2007).

Философи и мистици се опитват да обяснят красотата на тази история. Обясненията им едва ли представляват допълнително украшение за древното предание. Все пак опитите им формулират някои вълнуващи поуки:

Животът е единство и всички живи същества са едно цяло. Животът е като сън, а светът и съзнанието за света са еднакво реални. Затова ни е необходимо „пробуждане“, осъзнаване, че „всичко, което разглеждаме като реално в живота, се оказва, че не притежава повече реалност от съня, който чезне в нищото. [...] След натрупване на знание в достатъчна степен за определен период от време, съзнанието започва да обработва информацията, за да извлече мъдрост за душата. [...] Тогава ще знаем,... че изпълнената с радост свобода на пеперудата вече не е само сън“. (Lin 2007).

Западният рационализъм, разбира се, трудно приема историята на Джуандзъ. За Раймонд Талис, професор в Университета в Манчестър и безспорен ерудит, „Сънят на пеперудата“ е израз на епистемологически скептицизъм и без съмнение е разказ от гледна точка на разсъждаващ философ, а не на свободно пърхаща пеперуда. Британският учен сякаш се самоопровергава с позоваване на Рене Декарт. Френският философ и основоположник на рационализма заявява, че „няма сигурни свидетелства, въз основа на които да различим будното състояние от съня“ (по Tallis 2009; за Раймонд Талис вж. Roberts 2013, Vickers 2015 и Wikipedia, en: Raymond Tallis, 30.12.2015).

Всъщност, именно на рационалиста Декарт принадлежи известното Cogito, ergo sum, т.е. „Мисля, следователно съществувам“. Интерпретирана в понятията на Западната култура, крилатата фраза отправя почти същото внушение като посланието в „Сънят на пеперудата“. Разсъждения и асоциации в тази посока ни предлага например Agnė Budriūnaitė от Университета в Каунас, Литва (вж.  Budriūnaitė 2014).

С други думи, „Сънят на пеперудата“ ме води до обобщението, че светът и мисленето са в неразривна връзка (днес това е банално откритие, но – също и етап от личното ми израстване).

Пеперудите в корема

Масовата култура използва и друг „пеперуден“ образ обикновено за да опише или невинна любовна тръпка, или чувството на стрес (то любовта си е вид стрес, особено ако е непозната). Най-голямата изненада е, че това усещане има свое разумно, експериментално доказано обяснение (ако вярваме на медиите):

„В началото на 20-и век английският лекар Нюпорт Лангли изследвал нервните клетки в областта на стомаха. Така изяснил, че те се отнасят към същия клетъчен тип като нервните клетки в мозъка ни. При това са доста повече. Когато ви застрашава опасност, започват да действат стресовите хормони и ви дават сигнал или за борба, или за отстъпление. В същото време под действието на тези хормони се възбуждат чувствителните нерви в стомаха, което води до най-различни последствия – от учестено дишане до пълна апатия.

Нашият втори мозък, макар и да не участва в интелектуалната ни активност, е в състояние да акумулира опита, натрупан през годините, и да го използва занапред, твърди Ъмаран Майер, шеф на катедрата по физиология на Калифорнийския университет. Нашите усещания не са просто интуиция, те се базират на съвсем реална основа, което е доказано с опити. С други думи, нашият организъм е проводникът на този опит и ни дава знак – интуитивно предчувствие. Главното е не само навреме да го забележим, но и да го използваме правилно. А това може да се научи и да се развие като всеки друг навик.“ (Йорданова, ред. 2013).

В мой прочит излиза, че „мислим с корема си“. Което, замислете се, не е толкова далеч от марксисткото „Битието определя съзнанието“. Но последното не е буквален цитат от Маркс, защото Маркс казва:

„Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, обратно, тяхното обществено битие определя съзнанието им.“ (Маркс 1983: 21).

Интересно, но в подробния цитат акцентът е малко по-различен от реално вложения в съдържанието на съкратения вариант, в смисъл че „не битието въобще, а по-конкретно общественото битие определя съзнанието“.

С други думи, „Пеперудите в корема“ ме водят до обобщението, че общественото развитие е онова, което предлага възможностите и налага ограниченията върху личното развитие (това е вече тривиална мисъл, защитена от чужди авторитети).

Свободата на пеперудата

За какво ми бяха дотук „Ефектът на пеперудата“, „Сънят на пеперудата“ и „Пеперудите в корема“? И трите „пеперудени истории“ са част от личната ми биография, която ме отведе при едно вече намерено решение. Сред записките от студентските години, с които в миг на умопомрачение се разделих, имаше една мисъл, която се е запечатала в съзнанието ми:

„Първо имаш, после намираш“ е основополагащ принцип на научното откритие във философската традиция на Томас Кун, Имре Лакатош, Дьорд Поийа и др. Един от преподавателите ми в Софийския университет сподели това прозрение по време на лекционен курс, посветен на науката в системата на културата.

Тази мисъл беше пеперудата, чийто мах на крилата отключи за мен библейската сила на откровението, че няма нищо ново под слънцето (Еклесиаст: 1:9), и ме накара да разбера, че човек просто трябва да се зарови в дебелите книги, ако иска да бъде знаещ човек (без да знам обективно какъв е резултатът по отношение на мен самия).

Къде ме отведе това разбиране? До сбъднат пеперуден сън!

Зарових се в теория на познанието, не много, колкото да изкарам студентските години. Впоследствие интересът ми, вместо да отшуми с дипломирането, се засили. И причината за това бе, че още на студентската скамейка попаднах на великолепния труд на

Михаил Розов

„Проблемы эмпирического анализа научных знаний“

(Новосибирск, 1977).

Горещо го препоръчвам на онези, които успеят да го намерят! Какво открих там?

Знанието има определена структура.

Структурата на знанието включва: представа за условията, в които съществува даден обект; представа за самия обект във връзката му с тези условия; представа за преобразуванията, които търпи този обект при тези условия, и представа за последиците от преобразуванията на обекта в дадените условия. Тази структура е изразима с формулата:

U x Δ P,

където U са условията, х – обектът, Δ – преобразуванията, и Р – последиците, резултатите от преобразуванията (Розов 1977: 126-127). Структурата на знанието е универсална, т.е. вписва се във всяко човешко, съзнателно изградено и зряло разбиране за нещата. Някоя нейна част – U, x, Δ или P, – може да остане скрита или да бъде пропусната като подразбираща се в даден изследователски текст. Последното не означава, че изобщо я няма, нито че не е необходима. И показателно за това и за наличието на подобна структура е, че в детска възраст човек формира своите представи само от два компонента – обекта х и преобразуванията Δ. Това е факт, констатиран от швейцарския психолог и философ Жан Пиаже. Впоследствие детето постепенно изгражда по-богати представи, като включва и другите компоненти – условията U и последиците Р (срв. Солсо 2006: 424-431).

И какво от това? Идеята за знанието в смисъла, вложен от Михаил Розов (1977), се вкопчи в ума ми или аз се вкопчих в нея (подобно на дилемата от следобедната дрямка на Джуандзъ). Дълго време беше скрита зад рутинната ми професионална дейност, без да демонстрирам прилагането ѝ, макар да форматирах благодарение на нея всяка разработка, която ми беше възлагана. Докато веднъж колега анализатор възкликна:

„Учил ли си някъде матричен анализ? Много ми харесва това, което си написал...“

И в мен се зароди надеждата! Надежда, че ще успея да популяризирам! прозрението на Михаил Розов. Тласък към реализацията на тази надежда дойде от Юрий Търкаланов:

„Разузнавателният анализ представлява получаване на ново знание (познание) за скритите страни на изследвания обект [...].“ (Търкаланов 2003: 55).

Сякаш отново пеперудата на Лоренц премина край мен и преобърна натрупаните и затаени студентски усещания... Какво означава това? Означава, че за да бъде новото знание също знание в собствения смисъл на думата, то трябва да има същата структура от представи като старото знание, т.е. представи съответно за условията, обектите, преобразуванията и последиците. Следователно, разузнавателно-аналитичната представа трябва да бъде композирана като научно знание. За да бъде знание!

И тук дойдоха съмненията заради пеперудата на спящия Джуандзъ. Те имаха (поне емоционално) пряка връзка с написаното от Михаил Розов. Става дума за познавателния „Парадокс на Мидас“ или т.нар. епистемологическа интроспекция, описвана от него (вж. Розов 1977: 30 и сл.). 

Какво е интроспекция? Но първо: Кой е Мидас?

Фригийският цар Мидас дава пищно празненство в чест на бога на виното Бакхус. Довежда и изгубилия се негов верен другар – сатира Силен. Зарадван от оказаната му почит и благодарен за направената услуга, богът показва, че е готов да се отблагодари с щедър дар на царя. Мидас го моли да получи дарба – всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Бакхус изпълнява молбата му. Царят докосва камък и той се превръща в злато; взима ябълка и друга храна и тя се превръща в злато; допира устни до вода и тя се превръща в течно злато... И изведнъж разбира, че е „сиромах сред имане, [...] ненавижда каквото е искал. [...] Плува в блага, а се мъчи от глад и засъхнало гърло жажда гори“. Моли бога за спасение. Бакхус се смилява и изпраща царя да се изкъпе в реката, в която фригиецът отмива проклетата дарба. (Овидий, Метаморфози: XI, 85-145).

За мен епистемологическата интроспекция – „Парадоксът на Мидас“, означаваше, че ако виждам във всяко знание четирикомпонентна представа от образи на условията, обектите, преобразуванията и последиците, то тази представа може да не отразява онова, което съществува обективно, а може да е само продукт на ума, който я налага върху действителността и създава миражи. А действителността може да е съвсем различна! Съмненията се засилиха от Робърт Солсо. В своя прекрасен труд „Когнитивная психология“ (Санкт-Петербург, 2006) той показва, че човек създава в ума си познавателен образ за света и го възприема с канонична вяра като самия обективно съществуващ, независим от човешката воля свят (вж. Солсо 2006: 141-144).

В търсенето си попаднах и на следния пасаж:

„Основополагащите структури на действителността, мисленето и езика (същност и субстанция) са от един и същи порядък. Синтактичните връзки на думите (лексемите) отразяват връзките на мисълта в мозъка, които от своя страна трябва да съответстват на реалните връзки в онтологичния свят. Подреждането на връзките между думите, идеите и нещата в реалността по принцип трябва да са еднакви.“ (Семерджиев 2000: 113).

Сложният изказ затруднява, но за мен е ясно, че по същество подчертава следното: действителност и мислене се подчиняват на едни и същи закони (което пряко кореспондира, направо съвпада с изводите ми от „Сънят на пеперудата“, виж по-горе!). Следователно,

и светът, и мисленето могат да бъдат разглеждани като четириизмерно пространство, състоящо се от определени условия, съществуващи в тези условия обекти, преобразувания на обектите при тези условия и последици от тези преобразувания.

Заради собственото си убеждение, претръсканата литература и авторитетните мнения оставих настрана съмненията. „Пеперудите в корема“ – страховете, че съм попаднал в заблуждение, изчезнаха!

И какво от това?

Основният въпрос в разузнавателния анализ, който стои в центъра на моите интереси, е „И какво от това?“. Дори след произвеждането на новото знание, след поставяне на точката във финалния извод и препоръките в нечий анализ, този въпрос може и следва да бъде задаван постоянно. Той се задава винаги, когато става дума за критичен поглед върху дадено проучване и неговите резултати.

И какво от това? Да обобщя изписаното досега:

Светът е четириизмерен не само във физически смисъл, като континуум от три пространствени и едно времево измерение.

Светът е четириизмерен, което е по-важно за нас с оглед намирането на надежден метод за неговото изследване, и в познавателен смисъл, т.е. като единно, взаимно свързано, взаимно зависимо и неделимо, обективно съществуващо пространство, което се състои от условия, обекти в дадените условия, преобразувания с обектите и последици от преобразуванията.

Знанието за света отразява обективния свят в неговата четириизмерност и във физическия, и в познавателния смисъл.

Следователно знанието е единно, взаимно свързано, взаимно зависимо и неделимо знание (разбиране, образ, представа...) за условията, обектите в дадените условия, преобразуванията с обектите и последиците от преобразуванията.  

Знанието също е част от света, който се отразява в знанието.

За да спазя традицията, задавам отново въпроса „И какво от това?“. Това означава, за мен несъмнено, следното:

Ако възприемем структурата на света и знанието като обективно и неделимо единство, имаме надеждна основа да започнем опознаването на света благодарение на тази представа. Тази познавателна представа ни позволява в началото, в хода и при завършването на всяко изследване, проучване, анализ, експертиза... непрекъснато да задаваме поне четири основополагащи въпроса:

1. Какви са условията, които изследваме?

2. Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?

3. Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?

4. Какви са последиците от преобразуванията с обектите в дадените условия?

И какво от това? Целта непрестанно да изтъквам значението на тези въпроси е, че и досега, до момента, в който пиша тези думи, не съм срещал научни изследвания, разузнавателни анализи, други експертизи и проучвания, конструирани в стройната логика на така зададените въпроси (в последователност от 1 до 4).

Разбира се, по необходимост, неосъзнато, качествените изследователи, анализатори и експерти в една или друга степен задават такива въпроси, но... никога ясно показано, никога целенасочено въз основа на тяхната установена подредба, никога като съзнателно приета програма за проучване, изследване, анализ и експертиза.

И какво от това? Зададените току-що въпроси изглеждат сами по себе си твърде обикновени... Да, но ефектът от задаването им е като „Ефектът на пеперудата“... Проблемът е не във въпросите, а в задаващия ги – да успее да открие аналитичния им потенциал, като ги задава постоянно, на всяка стъпка в проучването, на всеки етап от изследването – в началото, по време и в края на всеки познавателен процес, като ги задава и намира техните отговори в неразривна връзка един с друг.

И какво от това? Ами, опитайте и ще видите!

Източници:

1. Йорданова, ред. 2013: Йорданова, Пепа (ред.). Пеперудите в стомаха са истински. – 24chasa.bg, 26.12.2013, 14:38, HTML, достъп: 27.12.2015, url.  
2. Маркс 1983: Маркс, Карл. Към критиката на политическата икономия. Четвърто издание. София: Партиздат, 1983, 311 с.
3. Овидий, Метаморфози: Публий Овидий Назон. Метаморфози. София: Народна култура, 1981, 504 с.
4. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.
5. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с. 
6. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с. 
7. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.
8. Budriūnaitė 2014: Budriūnaitė, Agnė. The Tension Between Illusion and Reality in Zhuangzi’s ‘Dream of the Butterfly’. Philosophical Analysis of the Western Reception. – The Polish Journal of Aesthetics, Vol. 32 (1/2014), academia.edu, PDF, 16 p. (pp. 137-152), access: 31.12.2015, url.
9. Dizikes 2011: Dizikes, Peter. When the Butterfly Effect Took Flight. – MIT News Magazine, February 22, 2011, technologyreview.com, HTML, access: 27.12.2015, url.
10. IMDb: Havana (I) (1990), imdb.com, HTML, access: 27.12.2015, url.
11. Lin 2007: Lin, Derek. The Dream of the Butterfly. – In: Tao Living, 2007, taoism.net, HTM, access: 30.12.2015, url.
12. Lorenz 1972: Lorenz, Edward Norton. Predictability: Does the Flap of a Butterfly's Wings in Brazil Set Off a Tornado in Texas? 139th Meeting of the American Association for the Advancement of Science, December 29, 1972, eaps4.mit.edu, PDF, 5 p., access: 27.12.2015, url.
13. MIT Lorenz Center, site: eapsweb.mit.edu/research/lorenz, access: 27.12.2015, url.
14. MIT News 2008-04: Edward Lorenz, father of chaos theory and butterfly effect, dies at 90. – MIT Tech Talk, Volume 52, Number 24, Wednesday, April 30, 2008, Massachusetts Institute of Technology (MIT), Cambridge, MA 02139-4307, news.mit.edu, HTML, April 16, 2008, access: 27.12.2015, url; In Memoriam to Lorenz, April 30, 2008, PDF, p. 2, access: 31.12.2015, url.
15. Roberts 2013: Roberts, Yvonne. NHS SOS by Jacky Davis and Raymond Tallis – review. As it approaches its 65th birthday, the NHS is clearly unwell but not beyond treatment if we act now – The Guardian, theguardian.com, 01.07.2013, HTML, access: 31.12.2015, url.
16. Tallis 2009: Tallis, Raymond. Zhuangzi And That Bloody Butterfly. Raymond Tallis dreams up a flight of philosophical fancy. – Philosophy Now, A Magazine of Ideas, 2009, philosophynow.org, HTML, access: 27.12.2015, url.
17. Vickers 2015: Vickers, Salley. The Black Mirror: Fragments of an Obituary for Life review – Raymond Tallis’s existential memento mori. The former professor of geriatric medicine reflects on his life from the vantage point of ‘death’ in this wise and enlightening book. – The Guardian, theguardian.com, 01.07.2013, HTML, access: 31.12.2015, url.
18. Wikipedia, en., site: en.wikipedia.org, access: 30.12.2015, url.
19. Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, access: 27.12.2015, url.
20. Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, access: 27.12.2015, url.
21. Wikipedia, en.: Raymond Tallis, access: 30.12.2015, url.

Ползвани цитати:

“Two states differing by imperceptible amounts may eventually evolve into two considerably different states... If, then, there is any error whatever in observing the present state – and in any real system such errors seem inevitable – an acceptable prediction of an instantaneous state in the distant future may well be impossible.... In view of the inevitable inaccuracy and incompleteness of weather observations, precise very-long-range forecasting would seem to be nonexistent.” (Edward Lorenz, 1963 – in Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015).

“If the flap of a butterfly's wings can be instrumental in generating a tornado, it can equally well be instrumental in preventing a tornado.” (Lorenz 1972: 1).

“And a butterfly can flutter its wings over a flower in China and cause a hurricane in the Caribbean. I believe it. They can even calculate the odds. It just isn't likely and it takes so long.” (“Havana”, 1990 – in Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015).

“Nature’s interdependent chains of cause and effect are usually too complex to disentangle. So we cannot say precisely which butterfly, if any, may have created a given storm.” (Dizikes 2011)

“I was out for a stroll late in the afternoon,” said Chuang Tzu. “I went to one of my favorite spots under a tree. I sat there, thinking about the meaning of life. It was so warm and pleasant that I soon relaxed, dozed off, and drifted into a dream. In my dream, I found myself flying up above the field. I looked behind me and saw that I had wings. They were large and beautiful, and they fluttered rapidly. I had turned into a butterfly! It was such a feeling of freedom and joy, to be so carefree and fly around so lightly in any way I wished. Everything in this dream felt absolutely real in every way. Before long, I forgot that I was ever Chuang Tzu. I was simply the butterfly and nothing else. [...]

Gradually, I woke up and realized that I was Chuang Tzu after all. This is what puzzles me. [...]

What if I am dreaming right now? This conversation I am having with you seems real in every way, but so did my dream. I thought I was Chuang Tzu who had a dream of being a butterfly. What if I am a butterfly who, at this very moment, is dreaming of being Chuang Tzu? [...]

You may simply be part of my dream, no more or less real than anything else. Thus, there is nothing you can do to help me identify the distinction between Chuang Tzu and the butterfly. This, my friend, is the essential question about the transformation of existence.” (In: Lin 2007).

“[...] everything we consider real in life turns out to have no more reality than a dream that fades into nothingness. [...] After sufficient accumulation of knowledge over a period of time, the mind begins processing the information to extract wisdom for the soul. […] That is when we will know... that the joyous freedom of the butterfly is no longer a dream.” (Lin 2007).

“[...] no certain indications by which we may clearly distinguish wakefulness from sleep […].” (René Decartes – in Tallis 2009).

© Оригинална публикация: 01.01.2016

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Сигурност и анализ: преосмисляне. София: Studia Analytica,12.01.2014, ред. 31.10.2021, url.
2. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: познание и знание. София: Studia Analytica, 15.04.2014, url.
3. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: знание и метод, София: Studia Analytica,17.04.2014, url.
4. Гюров, Румен. Матричен анализ на рисковете и сигурността. София: Studia Analytica, 26.10.2014, url.
5. Гюров, Румен. Матричен анализ: въведение. София: Studia Analytica, 22.09.2021, url.